Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (80)

ЛИЛИ

Антон се върна от работа. Втурна се в стаята и каза:

— Погледни какво ми изпратиха днес!

Отдавна не го бях виждала толкова оживен. Размаха една книга и когато видях, че това е романът на Джема „Пътешествие към дъгата“, скочих и я грабнах, нетърпелива да я прочета. Както обикновено ми се зави свят.

— Откъде я взе?

— Пробно копие. Джим Суийтмън от медийния отдел на „Липмън Хай“ ми го изпрати. Добрата новина е — Антон сякаш грееше, — че книгата не е за нас.

— А лошата?

— Няма лоша новина.

Но никой никога не казва: „Добрата новина е…“, ако няма лоша.

— Как е? — попитах аз. — Хубава ли е?

— Не — вълнението се изпари от него, подобно на цигарен дим.

Изненадана, го упрекнах:

— Но ти я харесваш.

— Не.

— Вярно е.

— Не.

Задържах дъх, защото знаех, че предстои едно „но“.

— Но — каза той, — искам да я екранизирам.

Стоях като вкаменена и мълчах. Единствено знаех, че никога не е поискал да екранизира моите книги. Нито една.

Бяха минали пет седмици, откакто се изнесохме от нашата къща, но ми се струваше много по-дълго. Прекарахме безрадостна Коледа в подобния ни на кутия апартамент — беше още по-мрачна, защото очаквахме Джеси и Джулиан да се върнат от Аржентина, но в последния момент ни съобщиха, че няма да дойдат.

Независимо от няколкото покани за Нова година — като започнем от Мики и Киара, продължим с Вив, Баз и Джез и свършим с Ники и Саймън — прекарахме нощта сами, вдигайки наздравица с шампанското, което „Долкин Емери“ ми бяха изпратили през онези отдавна отминали дни, когато „Церовете на Мими“ щурмуваше класациите и ме харесваха. Пихме за „идващата година“ с надеждата, че ще бъде по-добра от изминалата. После дойде януари — какво да кажа — беше просто януари. Най-доброто, което можеш да направиш, е да дишаш, да издишваш и да го чакаш да отмине.

„Кристално чиста“ не пожъна, както се бях молила, успех в последния момент. Самоувереността ми и творческите ми сили бяха станали на пух и прах и след октомври не бях написала нито ред. Какъв беше смисълът, ако никой няма да го публикува? Беше прекалено студено, за да излизам, и прекарвах дните си с Ема, гледайки „Дора Изследователката“ и „Джери Скачача“.

Беше катастрофа да изгубим дома си, но не се залъгвах с илюзии, че нещо ще се подобри в бъдеще. Антон и аз бяхме опустошени. Наблюдавах събитията отдалеч, все едно се случваха на други хора.

Вече нямаше какво да си кажем; разочарованието ни беше прекалено осезаемо. Горчиво негодувах срещу безразсъдството на Антон по отношение на парите. Толкова обичах къщата, която изгубихме, и чувствах, че стана по негова вина. Той ме беше убедил да я купим — спомням си колко много и различни възражения изтъквах — и ако не я бяхме купили, нямаше да я загубим. Загубата й беше съкрушителна и се чувствах неспособна да му простя. По някаква причина се сещах за деня, в който ме беше завел на пазар в „Селфриджис“; нямахме и петак, и какво направихме? Още повече задлъжняхме. На времето то ми се струваше възхитително безгрижие, сега беше ясно, че е идиотска безотговорност. Своеволие, което да те подтикне да купиш къща, която можеш единствено да загубиш.

И въпреки че Антон не го изразяваше гласно, чувствах, че обвинява мен, че не написах още една книга, която да се превърне в бестселър.

Закратко бяхме на върха на вълната — беше трудно първо да привикнем към цялото вълнение и надежда, а после отново да се сринем надолу.

Рядко си говорехме, а когато това изобщо ставаше, разменяхме няколко думи за детето.

Имах чувството, че от много дълго време не съм си поемала дъх както трябва. Всяко вдишване беше плитко, страхливо, жалко усилие, което не ми носеше никакво облекчение. Вече не можех да спя повече от четири часа на нощ. Антон не преставаше да ме уверява, че животът ни ще се подобри. И навярно мислеше, че наистина ще стане така.

— Клоуи Дру ще бъде идеална за главната роля — палеше се той.

— Но „Ай-Кон“ няма пари да екранизира книгата.

— Би Би Си иска да направим съвместна продукция. Ще осигурят парите, ако Клоуи подпише договор.

Въпросително се наклоних към него. Нима вече бе говорил с Би Би Си? Подготвяше договор?

— Говорил ли си вече с Клоуи за филма?

— Да. Голяма свежарка е.

О, Боже.

— Джема никога няма да ти разреши да го екранизираш. След всичко, което й причинихме, не се и надявай.

Но той се надяваше. Виждах го в очите му. Вече я убеждаваше, използвайки всички възможни средства. Познавах този Антон, с небрежното му, нехайно очарование. Беше амбициозен, но сега ми идваше като удар под кръста.

Тъй като животът ни така драматично се срина преди Коледа, той отчаяно се нуждаеше от тази работа. Беше минало много дълго време, откакто бе осъществил печеливша сделка. Беше се върнал към ужасните си реклами, за да поспечели пари, но филмите лежаха на сърцето му.

— Лили, това ще ни спаси! — сякаш беше кълбо от огън. — Притежава фантастичен търговски потенциал. Всички ще спечелим купища пари. Животът ни отново ще влезе в релси.

На Антон това му трябваше, за да спаси гордостта му. Трябваше да почувства, че нещо хубаво ни предстои. Но, за да си осигури правата върху книгата, докъде щеше да стигне с Джема? В ожесточеното ни отчаяние ме връхлетя убеждението, че нищо няма да го спре. Последните й думи към мен бяха като изписани с огън в съзнанието ми: Запомни как се срещна с него, защото така и ще го загубиш.

— Не се захващай с това — настоях аз, потисната и отчаяна. — Моля те, Антон, нищо хубаво няма да излезе.

— Но, Лили! — настоя той. — Каква възможност! Точно това ни трябва!

— Става въпрос за Джема!

— Става въпрос за работа.

— Моля те, Антон. — Но блясъкът в очите му не изчезна и чувствах, че ще заплача.

Как се преобърна светът.

През изминалите три и половина години Джема ми беше постоянен източник на тревога. Но след като прочетох за книгата й, въображаемите ми страхове добиха съвсем ясни очертания. От месеци насам се замислях дали случилото се не бе основателно последствие. Но не можех да допусна, че ще се прояви в подобна форма; че ще намери ключа към Антон, спасявайки кариерата му, гордостта ми и надеждата му.

Да бе искала, нямаше да избере по-добро време да се върне в живота на Антон: и той, и аз бяхме така неустойчиви…

Колко неустойчиви? Налагаше се да си задам този въпрос, докато ужасът замъгляваше погледа ми. Колко съсипани? Ами ако Джема му направи предложение…?

Именно тогава открих, че нямам доверие в себе си и в Антон. Някога си мислех, че като сме заедно, можем да издържим на всичко. Сега изглеждахме малки, уязвими и на ръба на катастрофата. Не знаех каква точно ще бъде, нито как ще ни връхлети, но с ужасяваща увереност дълбоко в себе си достигнах до неизбежния извод, видях бъдещето си като изваяно от камък: Антон и аз щяхме да се разделим.