Франсис Пол Уилсън
Проклятието (99)

27.

Джак застина при звука на познатото гласче, което викаше името му. И после я видя.

— Вики!

Тя беше жива! Очите му се напълниха със сълзи. Отначало гледаше само нея, но сетне забеляза и Кузум. Тръгна към него, но индусът дръпна съпротивляващото се дете пред себе си като щит.

— Спокойно, Викс! — извика Джак. — Скоро ще те заведа у дома.

И щеше да го направи. Закле се в Бога, в когото отдавна бе престанал да вярва, че ще спаси Вики. Не успееше ли, тогава всичките му години като Джак Майстора бяха пропилени напразно. Сега нямаше клиент — работеше за себе си.

Джак погледна в трюма. Насъбралите се там ракшаси не го виждаха. Единствената им грижа беше горящия ракшас на пода и господарят им на платформата. Отново насочи вниманието си към Вики. Излизайки от коридора, Джак не бе забелязал един ракшаса, долепен до стената вдясно. Докосна го, без да иска, и съществото изсъска и размаха нокти. Джак приклекна и пусна напалм от огнепръскачката. Широката му дъга порази протегнатата ръка на атакуващия ракшас, сетне пламъците се насочиха към групата.

Последва хаос. Чудовищата се объркаха и започнаха да се дерат едно друго, опитвайки се да избягат от огъня и да се отдалечат от вече горящите си братя.

— Престани! — чу се викът на Кузум. — Спри! Инак ще й извия врата!

Джак вдигна глава и видя, че Кузум е стиснал гърлото на Вики. Лицето й беше зачервено, а очите — широко отворени. Кузум я вдигна, за да му покаже какво ще направи с нея.

Джак пусна спусъка на огнепръскачката. Сега пространството пред него беше разчистено. До платформата стоеше само един ракшаса — онзи с обезобразената и изкривена долна устна. От горящите на пода чудовища се издигаше черен пушек. Въздухът се сгъсти.

— Внимавай как се държиш с нея — каза Джак, като отстъпи към стената. — Тя е единственото, заради което си още жив.

— Каква ти е тя?

— Не искам да й се случи нищо лошо.

— Тя не е от твоята плът, а само един член на обществото, което би те премахнало, ако знаеше за съществуването ти, и което отхвърля твоята ценностна система. Дори това малко дете ще поиска да те затворят, когато порасне. Ние с теб не бива да воюваме. Ние сме побратими, доброволни изгнаници от световете, в които живеем. Ние сме…

— Стига си дрънкал глупости! — прекъсна го Джак. — Тя е моя. Искам я!

Кузум го гледаше разгневен.

— Как се изплъзна от Майката?

— Тя е мъртва. В джоба си имам няколко нейни зъба. Искаш ли да ти ги покажа?

Лицето на Кузум потъмня.

— Това е невъзможно! Тя… — Гласът му заглъхна, когато се вгледа в Джак. — Огърлицата!

— На сестра ти е.

— Тогава си убил и нея — тихо каза Кузум.

— Не. Тя е невредима.

— Никога не би дала огърлицата си доброволно!

— Тя спеше и не знае, че съм я взел за малко.

Кузум се изсмя дрезгаво.

— Така значи! Онази курва сестра ми най-после ще пожъне плодовете на кармата си! И колко подходящо, че именно ти ще бъдеш инструментът, избран от нея.

Джак помисли, че е отвлякъл вниманието му и пристъпи напред. Индусът мигновено стисна гърлото на Вики.

— Не се приближавай!

Ракшасът се размърда, като чу гласа на Кузум и се промъкна по-близо до платформата.

Джак отстъпи.

— Рано или късно ще загубиш, Кузум. Дай ми я сега.

— Защо да загубя? Само ще покажа на ракшасите къде си и ще им кажа, че там стои убиецът на Майката. Тогава огърлицата няма да те спаси. И макар че огнепръскачката може да убие десетки от тях, в своята ярост да отмъстят те ще те разкъсат на парчета.

Джак посочи бомбата на колана си.

— А какво мислиш за това?

Кузум свъси вежди.

— За какво говориш?

— Запалителни бомби с часовников механизъм. Поставил съм ги на разни места из кораба. Всички са нагласени да избухнат в 3:45. — Той погледна часовника си. — Сега е три часа. Остават само четирийсет и пет минути.

— И детето ще умре.

Джак видя, че ужасеното лице на Вики пребледня, докато слушаше разговора им. Нямаше как да не чуе истината.

— По-добре да загине така, отколкото по начина, който ти си й избрал.

Кузум сви рамене.

— Моите ракшаси и аз ще доплуваме до брега. Вероятно майката на детето чака там. Сигурно ще им се услади.

Джак прикри ужаса си, като си представи Джиа, обградена от орда чудовища.

— Това няма да спаси кораба ти. А ракшасите ти ще останат без дом и извън твоя контрол.

— И така — рече след кратко мълчание Кузум. — Стигнахме до задънена улица.

— Да. Но ако пуснеш детето, ще ти кажа къде са бомбите. После ще я заведа в дома й, а ти ще отплаваш за Индия.

Не му се искаше да оставя Кузум да се измъкне, защото имаше да урежда сметки с него, но това беше цената, която бе готов да заплати, за да спаси Вики.

Индусът поклати глава.

— Тя е от рода Вестфален… Последният жив Вестфален… и аз не мога да…

— Грешиш! — извика Джак, улавяйки се за последната сламка на надежда. — Не е последната. Баща й е в Англия! Той е…

Кузум отново поклати глава.

— Погрижих се за него още миналата година, когато работех в консулството в Лондон.

Вики се вцепени и очите й се разшириха.

— Моят татко!

— Мълчи, дете — рече с необичайно нежен глас Кузум. — Той не заслужаваше и една-единствена сълза. — После пак повиши тон. — Оставаме в задънената улица. Но вероятно има начин да се споразумеем почтено.

— Почтено? — Джак почувства, че гневът му се надига. — Каква почтеност мога да очаквам от един провалил се… — Каква дума бе употребила Колабати? — … брахмачари?

— Тя ти е разказала за това? — удиви се Кузум, а лицето му отново потъмня. — А каза ли ти кой ме съблазни да наруша обета си за целомъдрие? Каза ли ти с кого спях през всичките онези години, когато омърсих кармата си почти необратимо? Не, разбира се, че не ти е казала. С Колабати. Със собствената си сестра!

Джак беше потресен.

— Лъжеш!

— Бих искал да е така — рече Кузум с блуждаещ поглед. — Навремето ми се струваше, че в това няма нищо лошо. Сестра ми като че ли беше единственият човек на света, когото си заслужаваше да познавам…

— Ти си по-луд, отколкото те мислех!

Кузум се усмихна тъжно.

— Аха! Скъпата ми сестра е пропуснала да спомене още нещо! Вероятно ти е казала, че родителите ни са загинали през 1948 в железопътна катастрофа по време на хаоса, последвал края на британското колониално господство. Хубава история — съчинихме я двамата с нея. Но е лъжа. Аз съм роден през 1846, а Колабати — през 1850 година. Нашите родители, чиито имена красят кърмата на този кораб, бяха убити от сър Албърт Вестфален и неговите хора, когато нападнаха храма на Кали сред хълмовете на северозападен Бенгал през 1857. Тогава самият аз едва не убих Вестфален, но той беше по-едър и по-силен от слабото единайсетгодишно момче, какъвто бях тогава. Той отряза лявата ми ръка. Само огърлицата ме спаси.

Устата на Джак пресъхна. Откаченият Кузум говореше така спокойно и делово, напълно убеден в истината. Несъмнено си вярваше! Каква заплетена история бе съчинило безумието му!

— Огърлицата ли? — попита Джак.

Трябваше да го накара да продължи да говори. А през това време може би щеше да намери начин да изтръгне Вики от ръцете му. Ала не биваше да забравя и за ракшасите — те се приближаваха незабележимо.

— Тя притежава повече сила, вместо само да те прави невидим за ракшасите. Огърлицата лекува… и съхранява. Забавя стареенето. Погледни собствените си рани, Джак. Сигурно си бил раняван и преди. Болят ли те толкова силно, колкото очакваше? Кървят ли?

Джак наведе глава предпазливо. Ръцете и краката му бяха окървавени и го боляха, но съвсем леко. После си спомни как раните на гърба и на лявото му рамо започнаха да зарастват, след като си сложи огърлицата. Едва сега разбра защо.

— В момента носиш една от двете съществуващи огърлици на Пазителите на ракшасите. Докато е на врата ти, тя те лекува и забавя стареенето ти, но махнеш ли я, всяка една година от възрастта ти ще проличи веднага.

Джак се хвана за противоречието.

— Ти каза „двете съществуващи“. А огърлицата на баба ти? Онази, която аз намерих?

Кузум се изсмя.

— Още ли не си се досетил? Няма никаква баба! Онази жена беше Колабати! Тя ме следеше, за да разбере къде ходя нощем и тогава я нападнаха и ограбиха. Старицата, която видя в болницата, беше Колабати, която умираше от възрастта си без огърлицата. Щом я сложи на шията си, тя бързо се подмлади — изсмя се той. — Но сега, докато ние разговаряме, Колабати става все по-стара и немощна!

Джак разсъждаваше трескаво. Опита се да не обръща внимание на думите на Кузум. Това не можеше да е истина. Кузум само се опитваше да отвлече вниманието му и да го обърка. Трябваше да се съсредоточи върху Вики и да я заведе на безопасно място. Тя го гледаше с големите си сини очи, които го молеха да я изведе оттук.

— Губиш си времето, Кузум. Бомбите ще избухнат след двайсет и пет минути.

— Сигурно. И остарявам с всяка измината минута.

Джак забеляза, че индусът не носи огърлицата. Изглеждаше по-възрастен от преди.

— Къде е огърлицата ти?

— Свалих я, когато започнах да им говоря — каза Кузум и посочи ракшасите. — Инак няма да виждат господаря си.

— Искаш да кажеш „баща си“, нали? Колабати ми каза какво означава Кака-джи.

Лицето на Кузум помръкна и за миг Джак помисли, че сега е моментът да действа. Ала индусът продължи да го гледа и да говори.

— Онова, което някога човек е смятал за немислимо, се превръща в дълг, когато богинята му заповяда.

— Дай ми детето! — извика Джак.

Този разговор не водеше до никъде. А времето летеше. Струваше му се, че чува тиктакането на часовниковите механизми.

— Трябва да я спечелиш, Джак. В единоборство. Ще ти докажа, че един бързо остаряващ еднорък бенгалец струва повече от вас, двуръките американци.

Джак го гледаше онемял от изумление.

— Говоря съвсем сериозно — добави Кузум. — Ти оскверни сестра ми, нападна кораба ми и уби моите ракшаси. Предизвиквам те на дуел. Без оръжия. Ръкопашен бой. А детето ще бъде награда за победителя.

Този човек беше ненормален! Живееше в средните векове. Джак не можеше да си позволи риска да загуби. Спомни си как Кузум бе строшил вратата на лоцманската каюта с един-единствен ритник. Не можеше да залага живота на Вики. Но от друга страна, как да откаже? Направеше ли го, тогава за Вики не оставаше никаква надежда.

— Ти не си достоен противник за мен — заяви той. — Няма да е честно. Пък и нямаме време.

— Остави достойнството на мен. И не се притеснявай за времето. Борбата няма да продължи дълго. Приемаш ли?

Джак се вгледа изпитателно в него. Кузум вероятно възнамеряваше да го ритне в слънчевия сплит, после в лицето и да го довърши. Джак реши да се възползва от самочувствието му.

— Първо да изясним нещата. Ако спечеля, двамата с Вики напускаме кораба невредими. А ако загубя…

— Ако загубиш, ще обезвредиш бомбите и ще ми оставиш детето.

Това беше истинско безумие… Ала колкото и да му беше неприятно да го признае, идеята за ръкопашен бой с Кузум съдържаше някаква перверзна привлекателност.

Джак не можа да потисне тръпката на вълнение, която мина през тялото му. Искаше му се да пипне този човек, да му причини болка и да му стори зло. Куршумите, огнепръскачката и ножът бяха твърде безлични, за да отмъсти на Кузум за ужаса, който бе причинил на Вики.

— Добре — съгласи се Джак, като се опита да говори спокойно. — Но как мога да бъда сигурен, че ако спечеля, няма да насъскаш любимите си животни срещу мен?

— Това няма да бъде почтено — намръщен отговори Кузум. — Обиждаш ме само като го казваш. Но за да успокоя съмненията ти, ще се бием на тази платформа, след като я вдигнем извън обсега на ракшасите.

Джак не можа да измисли повече възражения. Пусна горелката и се приближи до платформата.

Кузум се усмихна като котарак, който току-що е видял, че в капана му е влязла мишка.

— Вики ще стои на платформата при нас — заяви Джак, разхлабвайки ремъците на огнепръскачката.

— Разбира се. И за да ти покажа добронамереността си, дори ще й позволя да държи огърлицата ми, докато се бием. — Той я хвана за ръката. — Тя е там горе на пода, дете. Вземи я.

Колебливо, Вики протегна ръка и взе огърлицата. Държеше я така, сякаш беше змия.

— Не искам това нещо! — проплака тя.

— Само я дръж, Викс — рече Джак. — Тя ще те защитава.

Кузум понечи отново да придърпа детето към себе си. Докато преместваше ръка към гърлото й, Вики извика и се отскубна от него. Кузум посегна към нея, но страхът и отчаянието бяха нейни съюзници. Тя се хвърли към Джак и се вкопчи в него, като пищеше:

— Не му позволявай да ме хване, Джак! Не му позволявай!

Вики беше при него!

Зрението му се замъгли от вълнение. Той притисна до себе си треперещото телце на Вики. С едно-единствено движение Джак вдигна горелката с дясната си ръка и обви лявата около Вики, за да хване предната дръжка на огнепръскачката. После я насочи срещу Кузум.

— Върни ми детето! — изкрещя индусът и се втурна към края на платформата.

Внезапното му движение накараха ракшасите да се размърдат, да изръмжат и да тръгнат напред.

— Тя е моя!

— Не — тихо каза Джак. — Сега си в безопасност, Викс.

Тя беше в ръцете му и никой не можеше да му я отнеме. Джак тръгна заднешком към предния трюм.

— Не мърдай! — изрева Кузум.

Беше толкова разгневен, че от устата му се разхвърчаха пръски слюнка и пяна.

— Още една крачка и ще кажа на ракшасите къде сте. Ще ви разкъсат на парчета. Ела тук и да се бием, както се споразумяхме.

Джак поклати глава.

— Тогава нямах какво да губя. А сега имам Вики.

Нямаше никакво намерение да я пуска.

— Нямаш ли малко доблест? Нали се съгласи да се бием?

— Излъгах — отговори Джак и натисна спусъка.

Струята напалм порази Кузум право в гърдите, обхвана го и го погълна. Той издаде пронизителен и дрезгав писък и протегна ръка към Джак и Вики. Сетне горящото му тяло се скова. Той падна от платформата с протегната ръка, като се мяташе и се гърчеше конвулсивно. Джак обърна лицето на Вики към себе си, за да не гледа. Накани се да пусне срещу Кузум още една струя напалм, но индусът се олюля, завъртя се и се строполи мъртъв пред ракшасите си…

Чудовищата пощуряха!

Започнаха да подскачат лудешки и да се дерат едно друго. Не можеха да намерят Джак и Вики, затова се сбиха помежду си. Сякаш демоните от ада бяха решили да се разбунтуват. Всички, с изключение на един…

Ракшасът с белега на долната устна стоеше настрана. Стрелкаше очи във всички посоки, сякаш усещаше присъствието на хората, макар че не ги виждаше.

Понесъл Вики, Джак тръгна по коридора към предния трюм. Там се боричкаха три ракшаса, преплели тела. Джак ги напръска с напалм, после се обърна и хукна.

Преди да влезе в предния трюм, той насочи огнената струя първо пред себе си, за да обезвреди ракшасите, които се криеха в дъното на коридора, сетне към пода, за да унищожи малките и да ги отстрани от пътя си. Скочи на платформата и натисна най-горното копче.

Асансьорът започна да се издига и Джак понечи да остави Вики на дъските, но тя не искаше да се отделя от него. Ръцете й бяха вкопчени във врата му. Със свободната си ръка той бръкна в сандъка с бомбите и нагласи часовниковите им механизми за 4:45. Дотогава оставаха по-малко от двайсет минути.

Ракшасите започнаха да нахлуват в предния трюм през люка и отворите на щирборда. Видяха, че платформата се издига и се отправиха към нея.

— Те идват за мен, Джак! — изпищя Вики. — Не им позволявай да ме хванат!

— Всичко е наред, Викс — каза колкото може по-утешително той и насочи огнената струя към тях.

Когато платформата най-после се отдалечи извън обсега им, Джак се отпусна. Падна на колене и зачака асансьорът да стигне догоре.

Изведнъж от тълпата се откъсна един ракшаса и се хвърли нагоре. Джак се стресна, изправи се и насочи горелката към него.

— Това е онзи, който ме доведе тук! — извика Вики.

Джак го позна. Ракшасът с белега на устната полагаше последни усилия да хване Вики. Пръстите на Джак натиснаха спусъка, но пламъкът не стигна до чудовището. Ноктите на ракшаса за малко не се вкопчиха в платформата, но сигурно успя да се закачи за долната й част, защото асансьорът се разтресе и изскърца, но продължи да се изкачва. Джак не знаеше дали ракшасът се държи отдолу, или е паднал, ала нямаше намерение да поглежда.

Занесе Вики до вътрешния ъгъл на платформата и зачака там, стиснал огнепръскачката. Покажеше ли се ракшасът, щеше да запали главата му.

Но чудовището не се появи. Когато асансьорът спря, Джак пусна Вики, за да се изкачи по стълбата преди него. От гънките на мократа й нощничка падна нещо — огърлицата на Кузум.

— Сложи си я, Викс — рече той и понечи да я закопчае на шията й.

— Не! — изпищя детето и блъсна ръцете му. — Не я искам!

— Моля те, Викс. Виж, и аз имам същата.

— Не!

Тя тръгна нагоре по стълбата. Джак напъха огърлицата в джоба си. Вики непрекъснато поглеждаше към края на платформата. Вече се боеше от всичко.

Изчака я да мине през люка, сетне я последва, без да изпуска от очи края на платформата. Бързо се промъкна през тесния отвор и вдъхна соления нощен въздух.

Вики сграбчи ръката му.

— Как ще избягаме оттук, Джак? Аз не мога да плувам.

— Няма да се наложи, Викс. Докарал съм лодка.

Той я хвана за ръката и я заведе до трапа. Щом видя гумената лодка, Вики се отскубна от него и хукна надолу по стълбите. Джак се обърна към палубата и се вцепени. Забеляза някакво движение между двата трюма. Или така му се стори. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Във всяка сянка му се привиждаше ракшаса.

Слезе на кея, обърна се и заля с огън трапа и палубата. Горелката изсъска и потрепери в ръката му. Огнената струя секна. Цилиндърът с напалм беше празен. От горелката излизаше само въглероден окис. Джак разхлаби ремъците на огнепръскачката и я остави на най-долното стъпало на горящия трап. По-добре да се взриви с кораба, отколкото да плава из залива. После развърза найлоновото въже и изтласка лодката от кея.

Беше успял!

Прекрасно чувство — двамата с Вики бяха живи и здрави и се бяха измъкнали от товарния кораб. А само допреди няколко минути беше почти загубил надежда. Ала още не бяха в безопасност. Трябваше да се отдалечат достатъчно от кораба и да стигнат до брега, преди да са избухнали бомбите.

Стисна греблата и започна да гребе, като гледаше как товарният кораб чезне в мрака. Манхатън беше зад гърба му и се приближаваше с всеки удар на веслата. Джиа и Ейб сигурно още не се виждаха. Вики клечеше на кърмата на лодката и обръщаше глава ту към кораба, ту към сушата.

Джак загреба по-бързо. Усилието му причини изненадващо малко болка. Би трябвало сега да бъде в агония от дълбоката рана в лявото рамо, от многобройните рани по тялото, където плътта му беше откъсната от зъбите на жестоките малки ракшаси. Огърлицата явно имаше лечебна сила.

Но наистина ли можеше да запазва младостта? И после, когато я махнеш, изведнъж да остарееш? Ето защо Колабати бе отказала да му я даде, когато бяха заключени в лоцманската каюта. Наистина ли в момента Колабати се превръщаше в старица? Джак си спомни как крадецът Рон Даниелс се кълнеше, че предишната нощ не е ограбвал възрастна жена. Вероятно това обясняваше страстта на Колабати — Джак й бе върнал огърлицата.

Бяха на половината разстояние до брега. Джак пусна едното гребло и докосна огърлицата на врата си. Може би нямаше да е лошо да я задържи. Човек никога не знае кога…

— Какво беше онова? — попита той. — Видя ли нещо?

Вики поклати глава.

— Сигурно някоя риба.

Джак знаеше, че в нюйоркския залив няма толкова големи риби. Вероятно огнепръскачката бе паднала във водата. Това би било прекрасно обяснение за силния плясък. Но колкото и да се опитваше, Джак не можеше да го приеме.

Побиха го ледени тръпки от страх. Започна да гребе още по-бързо.