Франсис Пол Уилсън
Проклятието (3)

2.

Кузум Бахти не хареса бар „Хулио“, където вонеше на печено говеждо и алкохол и гъмжеше от хора от низшите слоеве. Това беше едно от най-мръсните заведения, които бе имал нещастието да посети по време на престоя си в този отвратителен град. Беше убеден, че замърсява кармата си, само като стоеше там.

А онзи обикновен трийсет и пет годишен мъж, който седеше пред него, сигурно не беше човекът, когото търсеше. Американецът беше съвсем незабележителен, твърде нормален и незначителен, за да осигурява услугите, за които бяха разказали на Кузум.

Ако беше в родината си Бенгал, положението щеше да е овладяно. Хиляди хора щяха да претърсват града. Но тук, в Америка, Кузум беше принуден да моли за помощ един непознат. Догади му се.

— Вие ли сте човекът? — попита той.

— Зависи кого търсите — отговори Джак.

Кузум забеляза, че на американеца му е трудно да отмести поглед от отрязаното му рамо.

— Търся Джак Майстора.

— Тогава съм аз — рече Джак и разпери ръце.

Кузум промълви недоверчиво:

— Вероятно съм сбъркал.

— Може би — отговори американецът.

Джак изглеждаше умислен и явно не се интересуваше от Кузум и от неговия проблем.

Бахти се обърна и се накани да си тръгне, но сетне промени решението си.

Той седна срещу Джак Майстора.

— Аз съм Кузум Бахти.

— Джак Нелсън.

Американецът протегна ръка.

Кузум не желаеше да се насили да я стисне, ала не искаше да обижда този човек. Той му беше необходим.

— Мистър Нелсън…

— Джак, ако обичате.

— Добре… Джак.

Бахти се почувства неловко от тази фамилиарност още при запознаването.

— Извинявайте. Не обичам да ме докосват. Източен предразсъдък.

Джак погледна дали ръката му не е мръсна.

— Не се обиждайте, но…

— Оставете това. Кой ви даде телефонния ми номер?

— Нямаме време… Джак… Настоявам…

— Винаги държа да знам кой изпраща клиентите ми.

— Много добре. Мистър Бъркс от Британската мисия в Обединените нации.

Сутринта Бъркс беше откликнал на обезумялото му обаждане и му бе разказал колко добре се е справил Джак с един опасен и деликатен за Обединеното кралство проблем по време на Фолклендската криза.

Джак кимна.

— Познавам го. И вие ли работите в Обединените нации?

Кузум стисна юмрук и се опита да се примири с разпита.

— Да.

— Предполагам, че вие, делегатите от Пакистан, сте доста гъсти с британците.

Кузум имаше чувството, че му удариха плесница. Надигна се от мястото си и викна:

— Не ме обиждайте! Аз не съм от онези мюсюлмани…

После се опомни. Вероятно беше безобидна грешка. Американците не знаеха основни неща.

— Аз съм от Бенгал. Член съм на индийската делегация. Индус съм. Пакистан, който по-рано влизаше в територията на Пенджаб, е мюсюлманска държава.

Джак явно не схвана разликата.

— И така, разкажете ми за баба си.

— Разберете — каза той, като разсеяно отпъди една муха, която си бе харесала лицето му, — че ако се намирах в родината си, щях да реша въпроса по свой начин.

— Къде е пострадалата?

— В болницата „Света Клара“ на…

— Знам къде е. Какво се е случило с нея?

— Рано сутринта колата й се повредила. Шофьорът отишъл да търси такси, а тя направила глупостта да излезе от автомобила. Нападнали я и я пребили. Щеше да е мъртва, ако не минал полицейски патрул.

— Опасявам се, че непрекъснато стават такива неща.

В очите на американеца проблесна някакво пламъче, което подсказа на Бахти, че този човек не е лишен от чувства.

— Да, жалко за града ви.

— Нима по улиците на Бомбай и Калкута не нападат никого?

Кузум сви рамене и пак отпъди мухата.

— Онова, което става с низшите касти, не ме интересува. В моята родина и най-отчаяният хулиган би се замислил, преди да се осмели да пипне с пръст човек от кастата на баба ми.

Нещо в това обяснение обезпокои Джак.

— Демокрацията е прекрасно нещо — намусено каза американецът.

Кузум също се намръщи.

— Мисля, че сбърках. Мистър Бъркс горещо ви препоръча, но аз смятам, че няма да се справите с тази задача. Освен това, изглежда не притежавате физическите качества да свършите работата.

Джак се усмихна така, сякаш бе свикнал с подобна реакция. Лактите му бяха на масата, а ръцете — скръстени пред него. Внезапно дясната му ръка се стрелна към лицето на Бахти. Кузум застина в очакване на удара и се приготви да го ритне.

Удар така и не последва. Ръката на Джак мина на милиметри от лицето на Кузум и сграбчи мухата, кацнала на носа му, без да го докосне. Майсторът стана до вратата и пусна насекомото в зловонния въздух на задната уличка.

Изключително бърз, помисли си Бахти. А най-важното беше, че не уби мухата. Може би, в края на краищата, това беше подходящият човек.