Франсис Пол Уилсън
Проклятието (48)

1.

Манхатън

Неделя, 5 август 198-

Турнирът по тенис!

Джак изпъшка и се измъкна от леглото. Беше забранил. Допреди малко лежеше и мечтаеше за късна солидна закуска в заведението за палачинки на Седмо авеню, когато си спомни, че трябва да играе тенис с баща си.

А нямаше ракета. През април даде своята на някой, но не помнеше на кого. Оставаше само едно — да се обади на Ейб и да му каже, че случаят е спешен.

Гросман отговори, че ще го чака в магазина. Джак се изкъпа, избръсна се, облече бели спортни шорти, тъмносиня фланелка, маратонки и чорапи и забърза по улицата. Утринното небе се губеше във влажната омара. Денят щеше да бъде хубав.

Наближи спортния магазин и видя, че Ейб се задава от срещуположната посока. Срещнаха се пред желязната решетка на витрината и Гросман го изгледа от главата до петите.

— Сигурно ще искаш топки за тенис, нали?

Джак поклати глава и отговори:

— Не. Нямаше да те будя рано в неделя сутринта само за няколко топки.

— Радвам се да го чуя. — Ейб отключи решетката и я вдигна. — Прочете ли бизнес новините в „Таймс“? Икономиката бележела подем. Не ми се вярва. Все едно сме на „Титаник“, а айсбергът е пред нас.

— Денят е твърде хубав за икономическа катастрофа, Ейб.

— Е, да — съгласи се той, отключи вратата и я отвори. — Затвори очи и се преструвай, че не виждаш нищо. Но кризата е неизбежна и хубавото време няма нищо общо с това.

Гросман изключи алармената система и тръгна към дъното на магазина. Джак не го последва, а се отправи към ракетите за тенис и избра „Уилсън Триумф“.

Накани се да извика, че ще я купи, но видя как Ейб го гледа гневно от края на пътеката.

— И заради това ли ме вдигна от закуска? За една тенис ракета?

— Ще ми трябват и топки.

— Нали каза, че случаят е спешен!

Джак очакваше подобна реакция. Неделя беше единственият ден, в който Ейб си позволяваше да яде забранените му храни — солена пушена сьомга и питки.

— Наистина е спешен. Ще играя тенис с баща ми.

— Така ли? Първо Джиа, после баща ти. Какво е това — Национална седмица на мазохизма?

— Обичам баща си.

— Тогава защо си в мрачно настроение винаги, когато се връщаш от екскурзиите си до Ню Джърси?

— Защото той е добър човек, но голям досадник.

И двамата знаеха, че това не е всичко, но по безгласно споразумение не казаха нищо повече. Джак плати ракетата и топките за тенис.

— Ще ти донеса домати — каза той, когато Ейб отново спусна металната решетка пред витрината на магазина.

Приятелят му засия.

— Отлично!

Следващата отбивка беше при Хулио, откъдето Джак взе кола — шевролет от 63-та, бяла, с черен гюрук и подобрен двигател. Незабележим, всекидневен автомобил. Не беше в стила на Хулио, но той не беше платил колата. Джак я видя на витрината на един магазин за „класически“ модели, даде пари на Хулио и я регистрира на негово име. Официално колата принадлежеше на Хулио, но Джак плащаше застраховката и гаража и я използваше, когато се налагаше.

Хулио беше напълнил резервоара с бензин и го чакаше. Беше я поукрасил — от задното стъкло махаше ръка с надпис „Здрасти“ и кученце, което клатеше глава и мигаше с червени очи в синхрон със светлините на стоповете.

— Смяташ ли, че ще се кача сред тази менажерия? — попита Джак и го изгледа гневно.

Хулио сви рамене.

— Какво да ти кажа, Джак? В кръвта ми е.

Джак нямаше време да маха символите на псевдоцивилизацията. Снабден с най-хубавата щатска шофьорска книжка, която можеше да се купи с пари, той сложи кобура със семерлинга в специалното отделение под предната седалка и бавно потегли.

Неделната сутрин в Манхатън е неповторима. Улиците са пусти. Няма автобуси и камиони. Само по някой пешеходец тук-там. Пълна тишина. Почти зловещо.

Джак се отправи по 58-ма улица, стигна до източния й край и спря пред номер 8 на Сътън Скуеър.