Франсис Пол Уилсън
Проклятието (90)

18.

Вики се стресна и се надигна.

— Мамо? — тихо извика тя.

Разтрепери се от страх. Беше сама. А в спалнята се разнасяше ужасно противна воня. Детето погледна към прозореца. Отвън имаше… нещо. То я бе събудило.

Една ръка — или по-скоро някакво подобие на ръка — се плъзна по перваза. После още една. Показа се тъмна сянка на глава и две блестящи жълти очи, които я накараха да се вцепени от безмълвен ужас Нещото запълзя към нея и се понесе из стаята като змия.

Вики отвори уста да изкрещи, но нещо влажно, твърдо и смърдящо се притисна до лицето й. Никога не беше виждала такава ръка. Имаше само три огромни пръста. Стана й лошо от вонята на долепената до устата й длан.

Докато се мъчеше да се отскубне, тя съзря отблизо онова, което я държеше — гладко лице с муцуна, дълги зъби, стърчащи над обезобразена долна устна и блестящи жълти очи. Всичките й страхове, кошмари и ужаси се сляха в един.

Вики не беше на себе си от паника. По лицето й потекоха сълзи от страх и погнуса. Трябваше да се измъкне някак! Започна да рита, да се мята и да дере с нокти, но не постигна нищо. Демонът я вдигна като играчка и я изнесе през прозореца.

На дванайсет етажа височина! Мамо! Щяха да паднат!

Но, използвайки краката и свободната си ръка, чудовището започна да слиза по стената като паяк. После хукна по земята — през паркове, улички и булеварди. Вики се беше вкопчила толкова здраво в него, че не можеше да изпищи — всъщност едва дишаше.

— Моля те, не ми причинявай болка! — прошепна тя. — Моля те!

Не знаеше къде се намират, нито къде отиват. Разсъдъкът й бе замъглен от ужаса, който я бе завладял. Но скоро чу звуци на плискаща се вода и й замириса на река. Чудовището скочи и водата ги погълна. Вики не можеше да плува!

Тя изпищя, когато се гмурнаха под вълните. Нагълта мръсна блудкава вода, сетне показа глава над повърхността, като се задушаваше и повръщаше. В гърлото й бе заседнало нещо, което не й позволяваше да диша. Накрая, когато помисли, че ще умре, в белите й дробове нахлу струя въздух.

Отвори очи. Чудовището я бе метнало на гръб и пореше водата. Вики се вкопчи в хлъзгавите му рамене. Розовата нощничка бе залепнала по настръхналата й кожа, а косите й висяха в очите. Беше й студено и се чувстваше адски нещастна. Искаше й се да скочи и да избяга от чудовището, но знаеше, че ще потъне във водата и никога вече няма да се покаже отгоре.

Но защо й се случваше всичко това? Беше послушна. Защо я искаше това чудовище?

Може би беше добро, като в някои от приказките. И нямаше да й стори нищо лошо. Вероятно я водеше някъде да й покаже нещо.

Вики се огледа и вдясно разпозна очертанията на Манхатън. Но там имаше и още нещо. Постепенно си спомни, че това е Рузвелт Айлънд, който се виждаше от брега на реката в края на улицата, където живееха леля Нели и леля Грейс.

Дали щяха да плуват до острова и после да се върнат в Манхатън? Дали чудовището щеше да я върне в къщата на лелите й?

Не. Подминаха острова, но чудовището не се насочи обратно към Манхатън. Продължи да плува надолу по реката. Вики започна да трепери и се разплака.