Франсис Пол Уилсън
Проклятието (56)

9.

Вики се събуди. Потрепери, но не от студ, а от кошмара, който беше сънувала. Торбалан бе отвлякъл мис Джелирол и се опитваше да я изпече. Сърцето на Вики тупкаше в гърлото. Взря се в мрака. Лунната светлина се процеждаше в стаята и озаряваше мис Джелирол и Торбалан. И двамата седяха спокойно там, където ги бе оставила. Нямаше за какво да се притеснява. Това беше само сън.

Но продължаваше да трепери. Обърна се на другата страна и се притисна до майка си. От цялото гостуване при леля Нели най-много й харесваше, че спи до майка си. В техния апартамент имаше отделна стая и спеше сама.

Опита се да заспи отново, но не можа. Накрая се обърна към прозореца.

Луната не се виждаше. Вики се зачуди дали е пълнолуние. Измъкна се от леглото, приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Луната беше пълна и се усмихваше. Задният двор се къпеше в блясъка й. Сякаш беше ден.

Всичко беше неподвижно и тихо като на картина.

Детето погледна към покрива на къщичката, който се белееше на лунната светлина. Изглеждаше толкова мъничък от третия етаж.

Долу в сенките нещо се раздвижи — високо, черно и ъгловато. Приличаше на човек, но изглежда беше друго. Движеше се в задния двор така, сякаш плуваше, и носеше нещо. А до стената имаше още едно. То вдигна глава и се вторачи в нея с блестящи жълти очи. Те бяха гладни за… Вики.

Кръвта на детето се смрази. Искаше й се да скочи в леглото при майка си, но не можеше да помръдне. Започна да пищи.