Франсис Пол Уилсън
Проклятието (43)

9.

Беше се заклел… И трябваше да удържи на думата си…

Кузум седеше в каютата си, разтворил на коленете си Бхагавадгита. Беше спрял да чете. Вълните поклащаха леко корабчето и се плискаха край него, но той не ги чуваше. Мислите се въртяха лудешки в главата му. Онази жена, с която се бе запознал тази вечер — Нели Пейтън. Знаеше, че моминското й име е Вестфален. Мила и безобидна възрастна дама, която обичаше шоколад и се тревожеше за сестра си, без да знае, че би трябвало да се притеснява за себе си. Защото дните й бяха преброени.

И другата, русокосата. Тя не беше Вестфален, но детето й скоро щеше да бъде последният член на фамилията. Майката на момиченцето, което трябваше да умре.

Нормален ли съм?

Потрепери, когато се замисли за пътуването, което бе предприел и за вече сторените злини. А беше стигнал едва до половината.

Ричард Вестфален беше първият, принесен в жертва на ракшасите по време на престоя на Кузум в Лондон. Още си го спомняше — изпъкналите от страх очи, плача, хленченето и молбите, преди да отговори подробно на въпросите, които Кузум му зададе за лелите и дъщеря му в Съединените щати. Не бе забравил колко унизително се бе молил Ричард Вестфален за живота си. Предложи всичко, само за да не умре.

Смъртта му не беше достойна и кармата му щеше да носи позорното петно в множеството си прераждания.

Удоволствието, което Кузум изпита, когато даде крещящия Ричард Вестфален на ракшасите, го смая. Той само изпълняваше задълженията си и не трябваше да се радва. Но тогава си помисли, че ако и тримата останали Вестфален са жалки като Ричард, изпълнението на клетвата му щеше да бъде истинска услуга на човечеството.

Ала скоро разбра, че не е така. Възрастната жена, Грейс Вестфален, беше замесена от друго тесто. Тя се държа смело преди да припадне. Беше в безсъзнание, когато Кузум я даде на ракшасите.

Но Кузум не познаваше Ричард и Грейс. Видя ги само отдалеч, преди да ги принесе в жертва. Разучи навиците и ежедневието им, но без да се доближава или да разговаря с тях.

Ала тази вечер бе стоял на петдесет сантиметра от Нели Пейтън и бе разговарял с нея. Видя му се приятна, мила и скромна. Но въпреки това и тя трябваше да умре според плана му.

Той сви юмрук и се опита да мисли за перлите на шията й, за скъпоценните камъни по пръстите й, за луксозната й къща и за богатството, което тя притежаваше — всичко, закупено с ужасната цена на разорението и смъртта на неговото семейство. Невежеството на Нели Пейтън не я оневиняваше.

Беше се заклел…

А пътят към чистата карма минаваше през спазването на клетвата. Можеше да поправи всичко, като остане верен на първия си обет — врата. Богинята му го бе прошепнала. Кали му бе показала пътя.

Зачуди се за цената, която другите бяха платили — и скоро щяха да платят — за пречистването на кармата му. Сам си беше виновен за омърсяването й. Доброволно се беше посветил на брахманизма и дълги години води целомъдрен живот. Докато…

Засрами се, като си припомни дните, които сложиха край на живота му като брамин. Имаше грехове — патака, които петняха всяко съществувание. Но той извърши махапатака — нещо, което замърси цялата му карма. Това беше пагубен удар върху стремежа му към мокша — освобождение от колелото на кармата — и означаваше, че много ще страда, преди да се прероди като нечист парий от низша каста. Защото бе престъпил клетвата си на брамин по най-отвратителен начин.

Но нямаше да наруши обета към баща си. Макар че престъплението беше извършено преди повече от век, всички потомци на сър Албърт Вестфален трябваше да умрат заради него. Оставаха още двама.

Отдолу се разнесе шум. Майката драскаше по херметически затворения люк. Беше доловила Миризмата и искаше да тръгне на лов.

Кузум стана и се приближи до вратата на каютата си, после спря разколебан. Знаеше, че Нели Пейтън е получила бонбоните. Преди да напусне Лондон, той им сложи по няколко капки от еликсира и даде кутията на една от секретарките от посолството с молбата да чака, докато й се обади да я изпрати. И сега бонбоните бяха пристигнали. Всичко щеше да бъде наред.

Притесняваше го единствено Джак.

Той явно познаваше семейство Вестфален. Потресаващо съвпадение, но не и странно, като се имаше предвид, че Вестфален и Кузум познаваха Джак чрез Бъркс от Британската мисия. И Джак несъмнено бе попаднал на шишенцето с еликсир, което Кузум бе уредил Грейс да получи миналата събота. Случайно ли бе избрал тъкмо тази течност? Доколкото го познаваше, едва ли.

Не искаше да му причинява зло, макар че Джак представляваше огромен риск — вродената му интуиция, способността и желанието му да упражнява физическо насилие го правеха много опасен. Но Кузум му беше длъжник заради огърлицата. Нещо повече, Джак беше различен от сънародниците си и Кузум не желаеше да премахва такива редки екземпляри като него. И накрая — чувстваше някакво родство с този човек. Усещаше, че Джак Майстора е изгнаник в собствената си родина — точно какъвто беше доскоро и Кузум. Вярно че вече имаше множество последователи в Индия и се бе издигнал в дипломатическите кръгове, но дълбоко в душата си все още се чувстваше отхвърлен от обществото. Защото никога нямаше да бъде част от тъй наречената „нова“ Индия.

Изпълнеше ли клетвата си, щеше да се върне у дома с ракшасите. И тогава щеше отново да превърне Индия в страна, вярна на историческото си наследство.

Разполагаше с достатъчно време.

И с помощта на ракшасите.

Драскането на Майката ставаше все по-настоятелно. Тази нощ щеше да я пусне на лов. Надяваше се, че Нели Пейтън е изяла някой от бонбоните. Беше сигурен, че вчера Джак бе опитал от еликсира — една-единствена капка беше достатъчна да привлече ракшасите. Едва ли е пил втори път. Миризмата явно идваше от Нели Пейтън.

Развълнуван, Кузум слезе долу да освободи Майката и малкото.