Франсис Пол Уилсън
Проклятието (96)

24.

Детето изтича до него, стисна китката му с тънката си ръчичка и го погледна в очите.

— Нали ще ме спасите, мистър? Трябва да се измъкнем оттук! Пълно е с чудовища!

Кузум я погледна, изпълнен със самопрезрение.

Това невинно слабичко дете с мокри солени коси и скъсана нощничка, големи сини очи и изпълнено с надежда личице, търсещо спасение в него — как би могъл да я даде на ракшасите?

Това беше твърде много.

И тя ли трябва да умре, Богиньо?

Отговор не последва. Но не беше и необходим. Кузум го знаеше — той се бе запечатал в душата му. Отмъщението щеше да остане неосъществено, ако оцелееше един-единствен Вестфален. Умреше ли детето, Кузум щеше да направи още една крачка към пречистването на кармата си.

Но тя е само едно дете!

Може би трябваше да изчака. Майката не се беше върнала, а нейното участие в церемонията беше важно. Кузум се тревожеше, че още я няма. Единственото обяснение беше, че е била затруднена да намери Джак. Но Кузум щеше да я чака…

Не! Вече се бе забавил с цял час. Ракшасите се бяха събрали и чакаха. Церемонията трябваше да започне.

Мъничко момиченце!

Кузум заглуши вътрешния си глас, изпъна рамене и отново се усмихна на детето.

— Ела с мен — рече той, вдигна я с единствената си ръка и я понесе из коридора.

Щеше да се погрижи момиченцето да умре бързо и безболезнено. Можеше да направи поне това.