Франсис Пол Уилсън
Проклятието (12)

11.

Засегнат и възмутен, Джак тръгна след Джиа. Два месеца бе хранил слабата надежда, че ще я накара да го разбере. Сега видя, че това няма да стане. Джиа беше сърдечна и страстна жена, която го бе обичала, а той несъзнателно беше превърнал сърцето й в леден къс.

Леля Нели седеше на канапето до незапалената камина, потънала в мисли. Пълничка, белокоса жена, наближаваща седемдесетте, облечена в дълга черна рокля, украсена с малка диамантена брошка и къс низ от перли. Човек, свикнал с богатството. На пръв поглед изглеждаше потисната и свита, сякаш оплакваше мъртвец или се готвеше да го направи. Но когато влязоха, тя се съвзе и се усмихна. Усмивката заличи много от годините й.

— Мистър Джефърс — каза тя и стана. Акцентът й беше подчертано британски. — Много мило от ваша страна, че дойдохте.

— Радвам се, че ви виждам отново, мисис Пейтън. Наричайте ме Джак.

— Само, ако вие ми казвате Нели. Желаете ли чай?

— С лед, ако нямате нищо против.

Тя издрънча с малък звънец и на прага застана прислужница в униформа.

— Три чая с лед, Юнис.

Жената кимна и излезе. Настъпи неловко мълчание. Нели потъна в размисъл.

— С какво мога да ви помогна, Нели?

— Моля? — стресна се тя. — Ох, ужасно съжалявам. Замислих се за сестра си Грейс. Джиа сигурно ви е казала, че тя изчезна преди три дни… някъде между понеделник вечерта и вторник сутринта. Полицията дойде и си отиде, без да открие нещо подозрително. Никой не е поискал откуп. Включиха я в списъка на безследно изчезналите, но аз съм убедена, че с нея се е случило нещо лошо. Няма да намеря покой, докато не я видя.

Джак имаше желание да помогне, но…

— По принцип не издирвам изчезнали хора.

— Да, Джиа ми каза, че не се занимавате с това… но не знам какво да правя. Полицията е безсилна. Сигурна съм, че ако бяхме в родината си, Скотланд Ярд щеше да бъде по-отзивчив. Нюйоркската полиция не гледа сериозно на въпроса с изчезването на Нели. Миналата година Еди Бъркс спомена, че сте оказал неоценима помощ на британската мисия. Не ми каза каква работа сте свършил за тях, но беше много ентусиазиран.

Джак се замисли дали да не се обади на „Еди“ — колкото и да му беше трудно да си представи, че някой нарича така шефа на охраната на британската мисия — и да му каже да си държи устата затворена. Ценеше препоръките му и му беше приятно да знае, че го е смаял, но Бъркс започваше да използва доста свободно името му.

— Поласкан съм от доверието ви, но…

— Смея да твърдя, че ще платя обичайния ви хонорар — какъвто и да е той.

— Въпросът е по-скоро в спецификата на работата.

— Но нали сте детектив?

— Нещо такова.

Чиста лъжа. Джак не беше детектив, а майстор. Усети, че Джиа се вторачи в него.

— Ще направя каквото мога. А що се отнася до заплащането, нека то да зависи от успеха ми. Не стигна ли до никъде, няма да има хонорар.

— Но времето ви сигурно струва нещо, драги.

— Съгласен съм, но издирването на лелята на Вики е специална поръчка.

Нели кимна.

— Тогава се смятайте за нает по вашите условия.

Джак се усмихна насила. Не очакваше, че ще намери Грейс, но щеше да направи каквото може. Ако не друго, то поне щеше да поддържа връзка с Джиа. Още не се беше отказал от нея.

Чаят с лед пристигна и той с удоволствие започна да го пие.

— Кога видяхте сестра си за последен път? — попита Джак.

— В понеделник вечерта. Изгледах филма по телевизията и когато надникнах да й кажа лека нощ, тя четеше в леглото. И оттогава не съм я виждала.

Устните на Нели потрепериха, но тя се овладя.

Джак погледна Джиа.

— И нищо подозрително, така ли?

— Аз дойдох едва във вторник късно следобед — отговори тя и сви рамене. — Но знам, че полицията е недоумявала как Грейс е излязла, без да задейства алармената система.

— Имате алармена система? — обърна се Джак към Нели.

— Да, против крадци. Беше включена — поне на долния етаж. Имахме толкова много фалшиви тревоги през годините, че накрая изключихме горните етажи.

— Какво имате предвид под „фалшиви тревоги“?

— Ами, понякога забравяме и нощем ставаме да отворим някой прозорец. Затова сега работи само алармата на прозорците и вратите на долния етаж.

— Което означава, че Грейс не може да е излязла отдолу, без да задейства алармената система…

Хрумна му нещо.

— Дали не я е изключила?

— Не, ключът й е горе, на тоалетката. И всичките й дрехи са в гардероба.

— Може ли да видя стаята й?

— Разбира се, заповядайте.

Качиха се на горния етаж.

На Джак му призля, като видя малката натруфена спалня. Всичко беше в розови дантели.

— Полицията откри ли някакви следи в градината?

Нели поклати глава.

— Предположиха, че някой може да е използвал стълба, но нямаше никакви отпечатъци. Почвата е толкова твърда и суха. Отдавна не е валяло…

На вратата се появи Юнис.

— Търсят ви по телефона, мадам.

Нели се извини и остави Джак и Джиа сами в стаята.

— Нито се шегувам, нито го приемам лековато, но трябва да признаеш, че цялата история носи привкуса на британска салонна мистерия. Или леля Грейс е имала още един ключ от алармената система и е хукнала навън по розовата си нощница, или е скочила през балкона, или някой се е качил по стената, праснал я е с нещо по главата и я е изнесъл безшумно. Но никоя от тези версии не ми звучи правдоподобно.

Джиа слушаше съсредоточено. Това поне беше нещо.

Джак се приближи до тоалетката и разгледа парфюмите. Имаше десетки. Някои имена му бяха познати, други не. Влезе в банята и видя още няколко редици шишенца. Едно от тях стоеше настрана. Прозрачно стъкло с гъста зелена течност. Капачката беше метална, емайлирана в бяло. Нямаше етикет.

— Знаеш ли какво е това?

— Попитай Нели.

Джак развъртя капачката и помириса течността. Не беше парфюм. Ухаеше на билки и не особено приятно.

Нели се върна. Все по-трудно прикриваше нарастващото си безпокойство.

— Обадиха се от полицията. Нищо ново.

Джак й подаде шишенцето.

— Какво е това?

— Ами, Грейс го донесе в понеделник. Не знам откъде го беше взела, но каза, че е някакъв нов продукт, който раздавали безплатно, за да проучат пазара.

— Но за какво е?

— Разхлабително. Грейс беше много загрижена за храносмилането си. Имаше проблеми.

Джак взе шишенцето. Липсата на етикет го заинтригува.

— Може ли да го взема?

— Разбира се.

Той огледа още веднъж банята. Нямаше представа откъде да започне издирването на Грейс Вестфален.