Франсис Пол Уилсън
Проклятието (37)

3.

С треперещи ръце Колабати затвори телефона. Обаждането на Джак рискуваше да развали всичко. Не искаше да я прекъсват, когато се изправеше пред Кузум. Трябваше да събере цялата си смелост, защото твърдо бе решила да изтръгне истината от брат си. Беше й необходимо време да се съсредоточи. Той беше голям лицемер и Колабати трябваше да бъде предпазлива и хитра като него, за да го хване натясно.

Беше избрала дори облекло с максимално въздействие. Не играеше добре тенис, но намираше спортните дрехи за удобни. Сложила си бе бяла риза без ръкави и шорти. Разбира се, носеше и огърлицата, която се виждаше през разкопчаната риза. По-голямата част от тялото й беше разголена — още едно оръжие срещу Кузум.

Вратата на асансьора се отвори и напрежението, насъбрано в нея, откакто видя брат си да слиза от таксито, се превърна в стегнат твърд възел в стомаха й.

О, Кузум! Защо трябваше да стане така? Защо не можеш да се откажеш?

Ключът се превъртя и Колабати се помъчи да запази ледено спокойствие.

Той отвори вратата, видя я и се усмихна.

— Бати!

Приближи се до нея и протегна ръце, но сетне промени решението си. Само я погали с пръст по лицето. Тя се опита да не се отвърне от допира му.

— С всеки изминат ден ставаш все по-красива — отбеляза той на бенгалски.

— Къде беше цяла нощ, Кузум?

Той се вцепени.

— Излязох. Молих се. Защо питаш?

— Разтревожих се. След всичко, което се случи…

— Не се страхувай за мен — сковано се усмихна той.

— И все пак се притеснявам.

— Недей. — Тревогата му видимо нарастваше. — Нали ти казах, че има едно място, където чета Бхагавадгита на спокойствие. Не виждам причина да прекъсвам заниманията си, само защото ти си тук.

— Не очаквам подобно нещо. Имам си собствен живот, ти — също. — Тя мина покрай него и тръгна към вратата. — Ще отида да се поразходя.

— С тези дрехи? — Кузум я огледа от главата до петите. — Краката ти са голи, а блузата ти — разкопчана.

— Това е Америка.

— Но ти не си американка! Ти си индийка! При това брамин!^[1] Забранявам ти да излизаш така!

Чудесно! Той се ядосваше.

— Не можеш да ми забраниш, Кузум — усмихна се Колабати. — Вече не можеш да ми заповядваш какво да облека, какво да ям и как да разсъждавам. Аз съм независима. Вземам решенията си сама, както направих снощи.

— Какво си направила снощи?

— Вечерях с Джак.

Тя го погледна изпитателно, за да види реакцията му. Отначало брат й изглеждаше озадачен, а Колабати не очакваше това.

— Кой Джак? — После очите му се разшириха. — Да не искаш да кажеш…

— Да. Джак Майстора. Длъжница съм му. Не мислиш ли така?

— С американец…

— Притесняваш се за кармата ми ли? Е, скъпи братко, кармата ми вече е омърсена — както и твоята — поради причини, които и на двамата са ни добре известни. Освен това — добави тя, като подръпна огърлицата си, — какво означава кармата за човек, който носи това?

— Кармата може да се пречисти — тихо рече Кузум. — Аз се опитвам да пречистя своята.

Откровеността на тези думи я порази. Стана й мъчно за него. Да, той наистина се опитваше да промени живота си. Но с какви средства го правеше? Кузум не се колебаеше да прибягва до крайности.

Изведнъж й хрумна, че може би това е моментът да го хване натясно, но… мигът отлетя. По-добре да го остави да се ядосва. Но държеше да разбере къде ще бъде брат й довечера. Нямаше намерение да го изпуска от поглед.

— Какви са плановете ти за довечера, братко? Пак ли ще се молиш?

— Разбира се. Но не до късно. В осем трябва да бъда на прием в Британската мисия.

— Звучи интригуващо. Може ли да дойда с теб?

Кузум се засмя.

— Би било чудесно. Сигурен съм, че всички ще се зарадват, като те видят.

— Добре. — Това беше отлична възможност да го държи под око. Но първо трябваше да го вбеси. — Но се чудя с какви дрехи да отида.

— Ще се облечеш като индийка.

— В сари? — изсмя се в лицето му тя. — Сигурно се шегуваш.

— Настоявам! Инак не искам да ме виждат с теб.

— Чудесно. Тогава ще взема Джак.

Лицето му потъмня от гняв.

— Забранявам ти!

Колабати се приближи до него. Сега беше моментът. Вгледа се решително в очите му и попита:

— И какво ще сториш? Ще изпратиш по дирите му ракшасите, както направи снощи?

— Ракшаси? При Джак?

Кузум беше стъписан. Очите и лицето му бяха озадачени, а мускулите на врата му се изопнаха. Макар да беше съвършен лъжец, Колабати го бе хванала неподготвен и реакцията му показваше, че не знае нищо.

— Снощи пред прозореца на апартамента му имаше ракшаса!

— Невъзможно! Аз съм единственият, който…

— Какво?

— Който има яйце.

Колабати залитна.

— У теб ли е?

— Разбира се. Има ли по-безопасно място?

— В Бенгал!

Кузум поклати глава. Вече се успокояваше.

— Не. Чувствам се по-добре, като знам къде е по всяко време.

— У теб ли беше, докато работеше в английското посолство?

— Естествено.

— Ами ако са го откраднали?

— Кой би могъл да се досети какво е? — усмихна се той.

— Искам да го видя. Веднага.

— Както кажеш.

Тя успя да прикрие смущението си.

Той я заведе в спалнята си и извади едно кошче от дъното на гардероба. Вдигна капака, бръкна в дървените стърготини и измъкна яйцето. Колабати познаваше много добре всяко синьо петънце по сивата му повърхност, както и структурата на хладната хлъзгава черупка. Прокара пръсти по нея. Да, това беше яйце от женска ракшаси.

Прималя й и седна на леглото.

— Кузум, знаеш ли какво означава това? Някой тук, в Ню Йорк, има гнездо с ракшаси!

— Глупости! Това е последното яйце. То не може да бъде измътено, но ако няма мъжки да оплоди женската. Не може да се създаде гнездо.

— Кузум, сигурна съм, че там имаше ракшаса!

— Видя ли го? Мъжки ли беше, или женски?

— Не го видях, но…

— Тогава защо говориш, че в Ню Йорк има ракшаси?

— Заради миризмата! — ядоса се Колабати. — Мислиш, че не познавам миризмата ли?

Лицето на Кузум бе придобило обичайната си маска.

— Да, но може да си я забравила, както забрави толкова много други неща за нашето наследство.

— Не променяй темата.

— Що се отнася до мен, разговорът приключи.

Колабати се изправи и застана пред брат си.

— Закълни се, че нямаш нищо общо с онзи ракшаса снощи.

— Заклевам се в гроба на майка ни и баща ни — отговори той, като я гледаше в очите. — Не съм изпращал ракшаса при нашия приятел Джак. Има някои хора, на които желая злото, но той не е сред тях.

Трябваше да му повярва. Тонът му беше искрен и нямаше по-тържествена клетва от онази, която току-що беше изрекъл.

Пък и там, в кошчето, лежеше непокътнато яйцето.

Кузум коленичи да го прибере и добави:

— Освен това, ако при Джак наистина е имало ракшаса, той щеше да бъде мъртъв! Предполагам, че е жив и здрав, нали?

— Да. Аз го предпазих.

Кузум се обърна рязко към нея. На лицето му се изписаха обида и гняв. Той разбра много добре какво имаше предвид сестра му.

— Моля те, махни се оттук — тихо каза той с наведена глава. — Отвращаваш ме.

Колабати се обърна, излезе от спалнята и тръшна врата. Беше й писнало от него. От самодоволството, непреклонността и маниакалността му. С Джак й беше приятно, но Кузум вечно намираше начин да я накара да се почувства омърсена. И двамата имаха вина, но брат й беше обсебен от мисълта да изкупва минали прегрешения и да пречиства кармата си. Не само своята, но и нейната. Колабати мислеше, че след като напусна Индия, няма да поддържа връзки с него, но минаха няколко години и Кузум се озова в Америка.

Трябваше да се примири с факта, че не може да избяга от него. Свързваше ги нещо повече от кръвното родство. Свързваха ги огърлиците.

И все пак, сигурно имаше начин да се освободи от непрестанните опити на брат си да властва над нея.

Колабати се приближи до прозореца и се вгледа в зеленината на Сентръл Парк. Джак беше някъде там, отсреща. Може би той беше отговорът. Джак можеше да я освободи.

Тя протегна ръка към телефона.