Франсис Пол Уилсън
Проклятието (59)

12.

Всяка нощ наблюдаваше фаталния надлез — понякога открито, друг път спотаен в храстите. Януарският вятър щипеше лицето, напукваше устните и сковаваше пръстите му. Но той чакаше. Минаваха коли и хора, но никой не хвърляше нищо на пътя.

Дойде февруари. Заваля сняг. Джак стоеше на надлеза и наблюдаваше оредяващото улично движение долу. Беше уморен и трепереше от студ. Реши да се откаже.

Обърна се да си ходи и видя една фигура, която колебливо се приближаваше към него. Джак се наведе, направи снежна топка и я запрати над перилата към колата долу. Хвърли още две, погледна фигурата и видя, че тя вече върви по-самоуверено. Джак се вторачи в колите, сякаш чакаше новодошлият да отмине. Но той спря до него.

— Какво слагаш в тях?

Джак го погледна.

— В кое?

— В снежните топки.

— Я изчезвай.

Младежът се засмя.

— Хей, всичко е наред, не се безпокой. Вземи от това. — Той му подаде шепа дребни като лешници камъчета.

Джак се изсмя презрително.

— Ако исках да хвърлям камъни, щях да намеря нещо по-добро.

— Това е само за начало.

Момчето, което се представи като Ед, сложи камъните върху перилата и двамата започнаха да правят снежни топки. После му показа едно място, където имаше достатъчно голяма дупка в оградата, за да се провре шлака. Джак хвърляше снежни топки по камионите, но все не ги уцелваше, но Ед успяваше да улучи предните стъкла.

Джак наблюдаваше лицето му. По-голямата част не се виждаше от смъкнатата до веждите плетена шапка и от високата яка на дебелия му пуловер, но докато Ед мяташе снежните топки, в очите му светеше дивашки блясък. Смееше се, когато топката се разбиеше в предното стъкло на някой автомобил. Заниманието му доставяше истинско удоволствие.

Това обаче не означаваше, че Ед е хвърлил шлаката, която уби майката на Джак. Младежът вероятно беше един от хилядите малолетни терористи, които се забавляваха, като съсипваха чуждата собственост. Но онова, което правеше Ед, беше опасно. Пътят долу беше хлъзгав. Пълните с камъни снежни топки можеха да накарат шофьора да извие рязко волана или да натисне внезапно спирачките. А при дадените условия това можеше да бъде фатално.

Или Ед не съзнаваше опасността, или именно тя го бе довела тук.

Може би беше той.

Джак се опита да разсъждава трезво. Трябваше да разбере и да бъде абсолютно сигурен.

— Само си губим времето — възмутен отбеляза той. — Не счупихме нито едно стъкло. Довиждане.

— Хей! — извика Ед и го хвана за ръката. — Нали ти казах, че това е само началото.

— Дрън-дрън!

— Ела с мен. Аз съм професионалист по тая работа. — Ед го заведе до колата си. Отвори багажника и му показа една заледена шлака, напъхана до резервната гума. — Какво ще кажеш за това?

Джак едва се сдържа да не се нахвърли върху него. Но трябваше да бъде напълно сигурен. В замисъла му нямаше място за грешка.

— Това е опасно — рече той. — Ще си навлечеш ужасни неприятности.

— Ами! Миналия месец хвърлих една от тези бомби. Съвършено попадение! Право в скута на един човек.

Джак усети, че започва да трепери.

— Удари ли го лошо?

Ед сви рамене.

— Де да знам. Избягах. Макар че много ми се искаше да бях видял физиономиите им, когато това нещо проби предното стъкло.

— Добре. Хайде.

Ед се наведе да вземе шлаката, а Джак тръшна капака на багажника върху главата му. Младежът изкрещя и се опита да се изправи, но Джак го удари отново. После още веднъж. Блъскаше го с капака, докато Ед престана да мърда. Сетне изтича до храстите, където беше скрил шестметрово дебело здраво въже.

— Събуди се!

Джак бе завързал ръцете на Ед зад гърба и го беше качил на парапета. Краката му също бяха завързани и висяха над платното.

Джак натърка лицето му със сняг.

— Събуди се!

Ед изплю снега и разтърси глава. Отвори очи и погледна учудено Джак. Сетне наведе глава и се вцепени. В очите му блесна паника.

— Хей! Какво…

— Ти си мъртъв, Ед.

Джак знаеше, че постъпката му е чисто безумие. Някой от пътниците можеше да погледне нагоре и да ги забележи. Ала разумът отлетя наред с милостта, състраданието и прошката.

Този човек трябваше да умре. Джак реши така след разговора с щатската полиция преди погребението на майка му. Стана ясно, че дори да научат името на злосторника, той не може да бъде осъден, без да има очевидци на инцидента или пълни самопризнания в присъствието на адвокат.

Джак отказа да приеме това. Убиецът трябваше да умре. И то не как да е, а както Джак решеше. Престъпникът трябваше да знае, че ще умре. И защо.

Гласът на Джак прозвуча равнодушно дори в собствените му уши. Беше студен като снега, който падаше от безличното нощно небе.

— Знаеш ли в чий скут падна „бомбата“, Ед? На майка ми. Тя умря. Една жена, която не бе сторило зло през живота си. Возеше се в колата и не пречеше никому, а ти я уби. И сега тя е мъртва, а ти си жив. Не е честно, Ед.

Джак изпитваше мрачно задоволство от нарастващия ужас на младежа.

— Хей! Виж какво! Не бях аз!

— Късно е, Ед. Вече ми каза, че си бил ти.

Ед се изплъзна от предпазния парапет и извика, но Джак го сграбчи за палтото и го изтегли нагоре, докато краката му стъпиха на ръба.

— Моля те, не го прави! Съжалявам! Стана случайно. Не исках никой да пострада! Ще направя всичко, каквото кажеш! Всичко!

— Добре. Тогава не мърдай.

Джак стоеше от вътрешната страна на парапета, а Ед — от външната. И двамата наблюдаваха минаващите под надлеза коли.

Продължаваше да вали сняг и потокът от превозни средства намаля. Повечето се движеха с шейсет-седемдесет километра в час. Джак забеляза фаровете на един голям камион. Щом наближи надлеза, той бутна леко Ед. Младежът падна и ужасеният му вик се извиси над бръмченето долу. Джак беше измерил въжето точно. Главата и гърдите на Ед се блъснаха в предницата на идващия камион, тялото му отскочи и увисна неподвижно на въжето, после се превъртя във въздуха и се залюля.

Камионът продължи по пътя си. Шофьорът явно помисли, че от надлеза е паднала преспа сняг. По платното се зададе още един камион, но Джак не изчака да види следващия удар. Приближи се до колата на Ед и извади шлаката от багажника. Сетне, докато вървеше към колата си, която беше паркирана на километър и половина по-нататък, той хвърли шлаката в нивата край шосето. Така нямаше да има връзка със смъртта на майка му и с него.

Всичко свърши.

Прибра се вкъщи и легна, убеден, че на другия ден животът му ще бъде както преди. Ала грешеше.

Спа до обед и когато се събуди, чудовищността на онова, което бе извършил, се стовари върху него с тежестта на целия свят. Беше убил човек. Нещо повече, екзекутира го.

Не изпитваше вина. Нито угризения. Това беше най-ужасното — прозрението, че ако се върне там в онези мигове, пак щеше да постъпи по същия начин.

И тогава разбра, че животът му никога няма да бъде същият. Младият мъж, когото видя в огледалото, беше различен от вчерашния.

Върна се в Рътгерс, но учението вече му се струваше безсмислено. Седеше, смееше се и пиеше с приятелите си, но вече не се чувстваше свързан с тях. Виждаше ги и ги чуваше, но сякаш между тях се бе издигнала стъклена стена.

Търсеше някаква логика в постъпката си. Прочете екзистенциалистите Камю, Сартър и Киркегор. Камю знаеше въпросите, които Джак задаваше, но не предлагаше отговори.

През втория семестър го скъсаха на повечето изпити. Отчужди се от приятелите си. Когато дойде лятото, Джак взе всичките си спестявания и се премести в Ню Йорк, където продължи да „поправя това-онова“. Рискът и насилието в занаята му нарастваха. Научи се как да разбива ключалки, да избира най-подходящото оръжие и амуниции за определена ситуация, да влиза с взлом и да чупи ръце.

Всички, включително баща му, мислеха, че промяната се дължи на смъртта на майка му. И до известна степен имаха право.