Франсис Пол Уилсън
Проклятието (22)

21.

— Помощ!

Рон току-що бе задрямал. Дяволите да го вземат оня дъртак! Всеки път, когато заспеше, старият пръч започваше да вика.

Какъв късмет! Да го настанят в една стая с още трима. Той натисна с лакът звънеца. Къде ли е шибаната сестра? Трябваше да му сложи инжекция.

Болката беше като живо същество, което гризеше ръцете му. Единственото му желание беше да заспи. Ала болката го държеше буден.

Рон пак натисна звънеца. Вратата се отвори и някой влезе. Не беше медицинската сестра, а някакъв мъж. Но облечен в бяло. Страхотно! Само му трябваше някакъв педераст, който да се опита да го изкъпе в леглото посред нощ.

Ала мъжът се наведе над него и му подаде малка пластмасова чаша. Вътре имаше оцветена течност.

— Какво е това?

— За болката.

Мъжът беше смугъл и говореше с акцент.

— Искам инжекция.

— Още е рано. Това ще ти помогне дотогава.

— Дано.

Роналд му позволи да поднесе чашата към устата му. Течността имаше странен вкус. Докато я преглъщаше, забеляза, че мъжът няма лява ръка.

— Виж какво — рече той в пристъп на гняв — в края на краищата беше пациент, — кажи им, че не искам да виждам разни сакати тук.

Мъжът се усмихна.

— Разбира се, мистър Даниелс. Ще се погрижа следващият ви придружител да има крайници.

— Добре. А сега се омитай.

На Рон му хареса да бъде пациент. Можеше да издава заповеди и персоналът беше длъжен да ги изпълнява.

— Помощ!

Подскочи и удари ръката си в рамката на леглото. Пронизваща болка премина по цялата му ръка. Очите му се напълниха със сълзи.

Когато болката намаля, той реши какво да направи.

Дъртакът Томи трябваше да млъкне.

Рон извади лявата си ръка от превръзката и се наведе. Подът беше студен. Взе възглавницата между гипсираните си ръце и безшумно се промъкна до леглото на стареца. Само трябваше да я сложи върху лицето му и да седне на нея. Няколко минути и край на хъркането, на виковете и на Томи.

Докато минаваше покай прозореца, видя нещо навън. Вгледа се. Някаква сянка, която приличаше на човешка глава и рамене. На огромен човек.

Но това беше петият етаж!

Сигурно имаше халюцинации. Течността в пластмасовата чаша изглежда беше по-силна, отколкото смяташе. Наведе се към прозореца, за да се взре в мрака. Онова, което видя, го вцепени. Видение от кошмарите, дори още по-ужасно. И онези блестящи жълти очи…

В гърлото му се надигна писък и той интуитивно се дръпна назад. Но преди да успее да извика, една ръка с три пръста и дълги нокти строши двойното стъкло и ожесточено се впи в гърлото му. Рон почувства невероятен натиск върху дихателната си тръба и гръбнакът му изпращя. Грубата плът върху гърлото му беше хладна, влажна и хлъзгава и от нея се разнасяше воня на гнило. Той зърна гладката черна кожа и дългата слаба, но жилава ръка. Изви се и впи нокти в пръстите, но те бяха като стоманена яка върху врата му. Напразно се бореше да поеме дъх. Погледът му се замъгли. А после, когато усети, че съвсем леко и без усилие го издърпват през прозореца и счупените стъкла се посипват по плътта му, успя да хвърли само един ужасен поглед на нападателя си и зрението му угасна от липсата на кислород в мозъка.

В стаята отново настъпи тишина. Двама от останалите пациенти се размърдаха в съня си и се обърнаха на другата страна. Томи, който беше най-близо до прозореца, извика „Помощ“ и пак захърка.