Франсис Пол Уилсън
Проклятието (26)

3.

Джак влезе в „Уолдорф“ точно в шест и се приближи до стълбището на претъпканото фоайе. Денят беше изтощителен, но успя да пристигне навреме.

Уреди да анализират течността в шишенцето на Грейс, после се разходи по улиците и разпита всички съмнителни типове, които познаваше. Никъде не се говореше, че някой е отвлякъл богата възрастна дама. Прибра се късно следобед, целият облян в пот. Изкъпа се, избръсна се и взе такси до Парк авеню.

Не беше ходил в „Уолдорф“ и не знаеше какво да очаква от „Пийкок Али“, където Колабати искаше да се срещнат. За всеки случай си сложи тънък кремав костюм, розова риза и вратовръзка с индийски десен. Отначало му се стори, че се престарава, но сетне реши, че едва ли ще бъде достатъчно издокаран за „Уолдорф“. От краткия разговор с Колабати разбра, че тя щеше да бъде облечена свръхелегантно.

Джак поглъщаше багрите и звуците, докато вървеше из фоайето. Около него гъмжеше от всякакви раси, националности, възрасти, форми и размери. Вляво, под един свод видя малък овален надпис, който гласеше: „Пийкок Али“.

Влезе и се вторачи в лицата на посетителите. Всички изглеждаха заможни и се чувстваха непринудено. Усети, че мястото му не е тук. Чувстваше се като изложен на показ. Може би сгреши…

— Желаете ли да седнете, сър?

Управителят на заведението стоеше до него и го гледаше. Акцентът му беше френски с лек нюанс на бруклински.

— Така мисля. Трябваше да се срещна с една жена. Облечена е в бяло и…

Очите на мъжа светнаха.

— Тя е тук! Елате!

Джак тръгна след него, като се чудеше как е разбрал кого търси. Минаха покрай редица сепарета, във всяко от които имаше диван, кресла и маса за коктейли. Приличаха на холове. На стените имаше картини, които добавяха романтика към уютната атмосфера. Завиха към дъното на коридора и Джак я видя.

Тогава разбра защо управителят изобщо не се поколеба. Колабати сякаш беше единствената жена в заведението.

Седеше сама на дивана, събула обувки и свила крака под себе си, все едно си беше вкъщи и слушаше класическа музика. В ръката си държеше винена чаша, пълна до половината със светлокехлибарена течност. Много приличаше на Кузум, но беше по-млада, около трийсетгодишна. Имаше искрящи черни бадемови очи, едри скули и изящен нос, на който имаше дупчица за скъпоценен камък, и гладка шоколаденокафява кожа. Косите й също бяха черни, разделени на път по средата и къдрави около ушите и тила. Старомодна прическа, но й отиваше. Устните й бяха сочни и тъмночервени. А бялата дреха подчертаваше смуглата й кожа.

Но най-важното беше огърлицата. Железният накит с двата жълти камъка по средата не оставяше никакво съмнение за самоличността й.

Колабати протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Джак.

Гласът й беше звучен, а усмивката — толкова лъчезарна и спокойна, че дъхът ти секваше. Наведе се напред и гърдите й изпъкнаха под тънкия плат на роклята. Колабати изобщо не се съмняваше кой стои пред нея.

— Мис Бахти — рече Джак и стисна ръката й.

Ноктите й бяха тъмночервени като устните, а мургавата й кожа — мека и гладка като полирана слонова кост. Джак онемя. Трябваше да каже още нещо.

— Радвам се, че не сте изгубила огърлицата си.

— О, не. Моята е на мястото си.

Тя пусна ръката му и посочи възглавницата до себе си.

— Елате. Седнете. Имаме да говорим за много неща.

Очите й бяха умни и интелигентни, сякаш бе събрала в едно всички чудеса на расата си и непреходната й култура.

Управителят на заведението не повика сервитьор, а стоеше мълчалив, докато Джак заемаше мястото си до Колабати. Вероятно беше много търпелив, но Джак забеляза, че не откъсваше очи от индийката.

— Какво ще желаете за пиене?

Джак погледна чашата на индийката.

— Какво е това?

— Вино.

Пиеше му се бира, но заведението беше твърде изискано.

— И аз ще си поръчам същото.

Тя се засмя.

— Не ставайте глупав! Донесете му бира. Тук има тъмно пиво.

— Предпочитам светло.

— Добре — рече управителят и най-после се отдалечи.

— Откъде знаете, че обичам бира?

Увереността, с която Колабати каза това, го накара да се почувства неловко.

— Предположих. Сигурна съм, че виното няма да ви хареса. — Тя се вгледа изпитателно в него. — И така. Значи вие сте човекът, който намери огърлицата. Задачата изглеждаше непосилна, но вие се справихте. Дължа ви вечна благодарност.

— Това беше само един накит.

— Но много важен.

— Все пак, не съм спасил живота на баба ви или нещо подобно.

— А може и да сте направил именно това. Огърлицата възвърна силите и надеждата й живот. Това беше много важно за нея. Цялото ни семейство носи такива огърлици. Никога не ги махаме.

Бахти бяха изключително ексцентрични хора.

Бирата пристигна. Донесе я самият управител на ресторанта. Напълни чашата на Джак, изчака малко, после се отдалечи с видимо нежелание.

— Нали съзнавате, че през последните двайсет и четири часа си създадохте две доживотни приятелства — брат ми и аз — продължи Колабати.

— А баба ви?

— И тя, разбира се. Не гледайте несериозно на благодарността ни, Джак. И особено на брат ми — той никога не забравя услуга или обида.

— Какво точно работи брат ви в Обединените нации? — подхвърли Джак.

Всъщност желанието му беше да узнае всичко за Колабати, но не искаше да изглежда прекалено заинтересуван от нея.

— Не знам със сигурност. Не заема висок пост. — Тя забеляза, че Джак се намръщи озадачено и добави: — Е, знам, че не прилича на човек, който би се задоволил с малък пост. Но повярвайте ми — не е такъв. В родината ни знаят името му във всяка провинция.

— Защо?

— Той е водач на ново индийско фундаменталистко движение. Мнозина вярват, че Индия и индуизмът са изпаднали под влиянието на Запада. Брат ми иска връщане към старите порядки. Има удивително много последователи и развива значителна политическа дейност.

— Но какъв е точно?

Колабати стана сериозна.

— Понякога целенасочеността му е ужасяваща. Някои се страхуват, че може да стане индийският Аятола Хомейни. Ето защо всички бяха учудени, когато в началото на миналата година той изведнъж поиска дипломатическо назначение в посолството в Лондон. Получи го незабавно — правителството несъмнено се зарадва, че ще се отърве от него. А наскоро го преместиха тук, в Обединените нации, пак по негова молба. Убедена съм, че последователите и поддръжниците му в родината са озадачени, но аз го познавам най-добре. Обзалагам се, че иска да натрупа достатъчно международен опит, да се върне в Индия и да кандидатства за висок политически пост. Но стига сме говорили за Кузум…

Колабати сложи ръка на гърдите на Джак и го бутна да се облегне на възглавниците.

— Настанете се удобно — рече тя, вторачила черните си очи в него, — и ми разкажете за себе си. Искам да знам всичко, особено как сте станал Джак Майстора.

Джак отпи от бирата и положи усилия да замълчи. Изпита внезапно желание да й разкаже всичко и да разкрие цялото си минало пред нея. Това го уплаши. Не се беше доверявал никому, освен на Ейб. Защо трябваше да го направи пред Колабати? Вероятно защото тя вече знаеше нещо за него или заради темпераментните й благодарности.

— Ами, стана случайно.

— Хайде, разкажете ми.

Той се разположи на възглавниците и се нагласи така, че кобурът с маузер 380 да не му пречи, и започна да й разказва за мистър Канели, първия си клиент.