Франсис Пол Уилсън
Проклятието (11)

10.

Джиа едва сдържаше гнева си. Казала бе на Вики да не вдига шум, а щом зърна Джак, дъщеря й изскочи навън, преди да успее да я спре. Искаше й се да я накаже заради непослушанието, но знаеше, че няма да го направи. Вики обичаше Джак.

Той изглеждаше същият. Кестенявата му коса беше малко по-дълга от преди. Видя й се отслабнал. Все така невероятно жизнен. Въздухът около него сякаш трептеше от енергия. Същата котешка грациозност в движенията, същите ласкави кафяви очи и крива усмивка. Зачервен. Явно му беше горещо.

— Здрасти — рече Джак, когато стигна до стълбището. Гласът му беше дрезгав.

Наведе се към нея. Тя искаше да се дръпне, но вместо това се престори на съвсем безразлична. Трябваше да бъде хладнокръвна. Сдържана. Той вече не означаваше нищо за нея. Джиа прие лека целувка по бузата.

— Влизай — каза тя, като направи всичко възможно гласът й да прозвучи делово.

— Изглеждаш добре — каза Джак, докато стоеше на прага и я гледаше.

Вики още държеше ръката му.

— Миличка, защо не отидеш в задния двор да си поиграеш в къщичката, докато Джак, аз и леля Нели си поговорим?

— Не — отговори детето. — Искам да бъда с Джак!

Джиа отвори уста да възрази, но Джак вдигна ръка.

— Първо ще затворим вратата — обясни той на Вики, като влязоха в преддверието. — Този квартал може да е богаташки, но още нямат климатични инсталации на улиците.

Джак затвори вратата и клекна пред момиченцето.

— Слушай, Викс. Майка ти има право. Трябва да обсъдим някои неща за възрастни. Но ще ти се обадя веднага щом свършим.

— Искаш ли да ти покажа къщичката си?

— Разбира се.

— Страхотно! Пък и мис Джелирол иска да се запознаете. Разказах й за теб.

— Чудесно. И аз искам да се запозная с нея. Но първо виж какво има тук. — Той посочи джоба на ризата си.

Вики протегна ръка и извади косматата оранжева топка.

— Любимата ми! — извика тя.

После целуна Джак и хукна към задния двор.

— Коя е мис Джелирол? — попита той.

— Новата й кукла — отговори Джиа. — Джак, искам… да стоиш настрана от нея.

В очите му видя, че го е обидила жестоко. Ала устните му продължиха да се усмихват.

— Джак — въздъхна Джиа, като изведнъж се почувства много уморена, — този разговор е безсмислен.

— Не и за мен, Джиа. Луд съм по това дете. По едно време се надявах да й стана баща.

Смехът й прозвуча грубо и горчиво дори в собствените й уши.

— Забрави за това! Родният й баща не се е обаждал от една година, а и ти не си стока. Вики се нуждае от истински баща. Някой, който живее в действителността. Човек с фамилно име. Какво е твоето, Джак? Та ти дори… не съществуваш.

Чертите на лицето му се изостриха.

— Добре, мис Ди Лауро. Да пристъпим към работа. Нали затова ме покани.

— Идеята беше на Нели. Аз само предадох молбата й. Опитах се да й обясня, че вече не си ми приятел, но тя настояваше. Спомни си, че миналата година си работил за мистър Бъркс.

— Така се запознахме.

— И започна дългата поредица от лъжи. Мистър Бъркс те нарече „консултант“ и „специалист по спешните случаи“.

Джак се намръщи.

— Но ти ме описа по-добре, нали? Като главорез, предполагам.

Джиа се стъписа от болката в гласа му. Да, наистина го бе нарекла така. Беше го обидила и се радваше, че го направи. Но сега й стана неприятно, че той още страда.

Обърна се и рече:

— Нели ни чака.