Франсис Пол Уилсън
Проклятието (60)

13.

Джиа не мислеше, че ще се зарадва да види Джак отново, но когато отвори вратата и го съзря на прага, едва се сдържа да не се хвърли в прегръдките му. Полицията не й бе помогнала с нищо. Всъщност двете ченгета, които най-сетне се появиха в отговор на обаждането й, се държаха така, сякаш им губеше времето. Огледаха бегло къщата, зададоха й няколко въпроса и я оставиха сама с Вики.

Джак влезе в преддверието. За миг й се стори, че ще протегне ръце към нея, но той се обърна и затвори вратата. Изглеждаше уморен.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

— А Вики?

— И тя. Още спи.

Джиа се чувстваше неловко от погледа му.

— Какво стана?

Тя му разказа за кошмара на Вики и за изчезването на Нели.

— Полицаите откриха ли нещо?

— Не. Никаква следа от престъпление, както се изразиха. Явно мислят, че Нели е отишла на среща с Грейс в пристъп на старческа сенилност.

— Това възможно ли е?

Първоначалната й реакция беше гняв, задето Джак дори си е помислил подобно нещо, но после осъзна, че за човек, който не познава добре Нели и Грейс, това може да изглежда приемливо обяснение.

— Не! Невъзможно е!

— Добре. Вярвам ти. Ами алармената система?

— Включена е само на първия етаж. Горе не работи.

— Значи досущ като Грейс. „Дамата изчезва“.

— Мисля, че моментът не е подходящ за остроумни цитати от филми, Джак.

— Знам. Но това ми дойде на ум. Хайде да огледаме стаята й.

Джиа го поведе нагоре по стълбите и осъзна, че се успокоява. Джак излъчваше компетентност. Внушаваше й, че положението е овладяно и че нищо лошо няма да се случи в негово присъствие.

Той се разходи из стаята на Нели привидно безразличен, но Джиа забеляза, че очите му се стрелкат насам-натам. Не докосна нищо с пръсти, за да не оставя отпечатъци. Всичко това свидетелстваше за начина му на мислене и за взаимоотношенията му с властите.

Джак открехна вратата на балкона и в стаята нахлу топъл влажен въздух.

— Ченгетата ли я отключиха?

Тя поклати глава.

— Не. Дори не беше залостена, а само притворена.

Джак излезе на балкона и погледна надолу.

— Също като Грейс. Претърсиха ли двора?

— Излязоха с фенерчета, но казаха, че няма следи от стълба или нещо друго.

— Не виждам никаква логика. И най-странното е, че ти щеше да разбереш за изчезването й едва на сутринта, ако не е бил кошмарът на Вики. Сигурна ли си, че е било кошмар? Възможно ли е да е чула нещо, което да я е събудило и уплашило?

— Беше кошмар. Тя мислеше, че Торбалан открадва мис Джелирол — отговори Джиа и потрепери, като си спомни за писъците на детето. — Дори й се сторило, че го видяла в задния двор.

Джак се вцепени.

— Наистина ли е видяла някого?

— Торбалан. Куклата й.

— Разкажи ми подробно всичко.

— Вече обясних на ченгетата.

— Направи го още веднъж. Заради мен. Моля те. Може да се окаже важно.

Тя му разказа как се е събудила от писъците на Вики, как е погледнала долу, но не е видяла нищо и как е отишла в стаята на Нели…

— Единственото, за което не споменах пред полицията, беше миризмата в стаята й.

— Парфюм? Одеколон за бръснене?

— Не. На нещо гадно. На гнило.

Джак стисна челюсти.

— Като от мъртво животно ли?

— Да. Точно така. Откъде знаеш?

— Предположих.

Изведнъж Джак стана напрегнат. Влезе в банята на Нели и провери всички шишенца, но явно не намери онова, което търсеше.

— Долови ли миризмата на друго място в къщата?

— Не. Защо е толкова важна?

Той се обърна към нея.

— Не съм сигурен, но нали си спомняш какво ти казах сутринта?

— Да не пием нищо непознато, като разхлабителното на Грейс.

— Да. Нели донасяла ли е нещо подобно в къщата?

Джиа се замисли.

— Не… Единственото, което получихме наскоро, беше кутия бонбони от бившия ми съпруг.

— За теб ли?

— Ами! За Нели. Те са й любимите. Изглежда са много популярни. На приема Нели спомена за тях на твоя приятел индуса. И после той се обади да попита откъде може да си поръча същите.

— Кузум? — учуди се Джак.

— Изглеждаш изненадан.

— Не ми прилича на почитател на шоколада. По-скоро я кара на ориз и вода.

Джиа разбра какво искаше да каже Джак. Аскетизмът на мистър Бахти беше изписан на лицето му. Тръгнаха по коридора и той попита:

— Как изглежда Торбалан?

— Лилав и тънък като камшик. Ще ти го донеса да го видиш.

Тя заведе Джак на третия етаж, влезе на пръсти в спалнята и взе куклата.

— Мамо?

Джиа се стресна.

— Да, миличка.

— Чух, че говориш с някого. Джак ли е тук?

Джиа се поколеба, преди да отговори, но нямаше как да не й каже.

— Да, но ти лежи в леглото и…

Вики скочи и хукна към коридора.

— Джак! Джак! Джак!

Той я вдигна и тя обви ръце около врата му.

— Здрасти, Викс.

— О, Джак, толкова се радвам, че дойде! Много ме беше страх.

— И аз така чух. Майка ти ми каза, че си сънувала кошмар.

Докато детето му разказваше за случилото се, Джиа за пореден път се зачуди на разбирателството между дъщеря й и Джак. Бяха като стари приятели. В такива моменти много й се искаше Джак да беше по-различен. Вики се нуждаеше от баща, а не и от човек, чиято професия изискваше използването на пистолети и ножове.

Джак взе куклата. Торбалан беше направен от пластмаса — слаб, и мускулест, с дълги крайници, целият лилав, с изключение на лицето, и с черна шапка.

— Прилича на плашило. Този ли видя през нощта на двора? — обърна се той към Вики.

— Да. Само че беше без шапка. Видях само очите му. Бяха жълти.

Джак се стресна и едва не изпусна детето. Джиа протегна инстинктивно ръка, за да хване дъщеря си.

— Какво има, Джак?

— Нищо — успя да се усмихне леко той. — Ръката ме боли от тениса. Вече ми мина. Да не си видяла някоя котка, Вики? Очите на Торбалан не са жълти.

— Но тази нощ му бяха жълти. И на другия също.

Джиа наблюдаваше изражението на Джак. Би се заклела, че му призля. Това я разтревожи, защото никога не го беше виждала такъв.

— Другият ли? — попита той.

— Да. Торбалан си беше довел помощник.

Джак се умълча и занесе Вики в спалнята.

— Време е за сън, Викс. Ще се видим утре.

Момиченцето възрази с половин уста, но легна и Джия я зави. Върна се в коридора, но Джак не беше там. Намери го долу, в облицованата с орехово дърво библиотека. Човъркаше алармената система с мъничка отвертка.

— Какво правиш?

— Включвам горните етажи. Трябваше да го сторя още след изчезването на Грейс. Готово.

Джиа усещаше, че той крие нещо от нея и това й се стори несправедливо.

— Какво знаеш?

— Нищо. — Той продължи да изучава алармената система, сетне добави: — Не виждам никаква логика.

Желанието й беше да чуе нещо друго и някой да даде смислено обяснение за случилото се през последната седмица. Нещо в думите на Вики бе разтревожило Джак и Джиа искаше да разбере какво е то.

— Може аз да открия някаква логика — предположи тя.

— Съмнявам се.

Джиа се ядоса.

— Сама ще преценя! Вики и аз сме тук от една седмица и вероятно ще се наложи да останем още, ако Нели не се появи. Ако знаеш какво става, настоявам да ми кажеш!

Джак я погледна за пръв път, откакто бе влязла в стаята.

— Добре. Предишните две нощи и в моя апартамент се разнесе някаква противна миризма. А снощи от прозореца ме гледаха два чифта жълти очи.

— Джак, ти живееш на третия етаж.

— Там имаше нещо.

Стомахът й се сви. Тя седна на канапето и потрепери.

— Господи! Побиха ме тръпки!

— Сигурно са били котки.

Джиа го погледна и разбра, че и той не вярва на думите си. Загърна се в халата. Искаше й се да не го беше питала какво мисли и той да не й беше отговарял.

— Добре. Котки са били.

Джак се протегна и се прозя.

— Късно е и съм уморен. Имаш ли нещо против, ако прекарам остатъка от нощта тук?

Тя прикри внезапния си прилив на облекчение.

— Не.

— Хубаво.

Той се изтегна на канапето.

— Ще седя тук. Ти се качи при Вики.

Джак запали нощната лампата и взе едно списание от купчината до кутията бонбони „Черна магия“. Джиа усети, че на гърлото й заседна буца, като си спомни за детинската радост на Нели, когато получи бонбоните.

— Искаш ли одеяло?

— Не. Така съм добре. Само ще почета малко. Лека нощ.

Джиа стана и тръгна към вратата.

— Лека нощ.

Угаси голямата лампа и излезе. Сгуши се до Вики и се опита да заспи. Но макар да знаеше, че Джак е долу, сънят не дойде.

Джак… Той беше дошъл, когато имаше нужда от него и сам се справи с онова, което полицията не можа да направи. Чувстваше се в безопасност в негово присъствие. Без него щеше да трепери от страх до сутринта. Желанието й да бъде с него нарастваше. Бореше се с него, но губеше битката. Вики дишаше бавно и равномерно.

Джиа се измъкна от леглото, взе едно тънко одеяло и слезе долу. Поколеба се пред вратата на библиотеката. Ами ако й откаже? Напоследък се беше държала толкова студено с него… Ами ако той…

Имаше само един начин да разбере.

Тя влезе и видя, че Джак я гледа. Явно я бе чул да слиза по стълбите.

— Сигурен ли си, че не искаш одеяло? — попита тя.

Изражението му беше сериозно.

— Бих искал някой да го сподели с мен.

С пресъхнала уста Джиа се приближи до канапето и легна до Джак, като метна одеялото отгоре. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Тя лежеше до него и едва сдържаше страстта си.

След известно време, което й се стори цяла вечност, той вдигна брадичката й и я целуна. Това явно му струваше толкова смелост, колкото и на нея да слезе при него. Джиа отвърна на целувката, освобождавайки насъбралото се в нея желание. Махна дрехите му, а той съблече нощницата й. Вече нямаше нищо помежду им. Вкопчи се в Джак, сякаш се страхуваше някой да не й го отнеме.

Господ да й е на помощ, но Джак беше единственият мъж, когото желаеше.