Франсис Пол Уилсън
Проклятието (66)

5.

Джак чу, че Колабати извика — не от болка, а от отчаяние. Намери я коленичила на пода в спалнята. Люлееше се напред-назад и стискаше някакъв предмет, голям колкото футболна топка. По лицето й се стичаха сълзи.

— Какво се е случило?

— Празно е! — изхлипа тя.

— Какво имаше вътре?

— Женски ракшаси.

Ракшаса. Джак чуваше тази дума за втори път. Първият път беше в петък вечерта, когато противната воня нахлу в апартамента му. Не беше необходимо да му обясняват какво се бе излюпило от яйцето — то имаше тъмносиня кожа, мършаво тяло с дълги крайници, остри зъби, три пръста с дълги нокти и яркожълти очи.

Развълнуван от тревогата й, той коленичи срещу Колабати. Измъкна полека яйцето и я хвана за ръцете.

— Разкажи ми всичко.

— Не мога.

— Трябва.

— Няма да повярваш…

— Вече ги видях! Само трябва да разбера някои неща. Какви са те?

— Ракшаси.

— Досетих се. Но името не ми говори нищо.

— Това са демони. Има ги в бенгалските народни приказки. Навремето хората плашели децата с тях, за да слушат… Единствено малцина избраници през вековете са знаели, че ракшасите не са само суеверие.

— Предполагам, че ти и Кузум сте сред избраниците?

— Ние сме единствените. Ние сме последните Пазители на ракшасите. Членовете на нашето семейство са били натоварени с грижата за ракшасите — да ги отглеждат, да ги контролират и да ги използват съобразно законите в миналото. И до средата на миналия век ние изпълнявахме това задължение неотклонно.

Тя млъкна. Изглеждаше потънала в размисъл.

— И какво е станало после? — нетърпеливо попита Джак.

— Британски войници нападнали храма на Кали, където нашите прадеди почитали богинята. Избили всички, които видели, обрали, каквото могли, излели горяща газ в пещерата на ракшасите и подпалили храма. Оцеляло само едно от децата на жреца и жрицата. А в обгорялата пещера било намерено едно-единствено непокътнато яйце. Женско. Без мъжко яйце, това означавало краят на ракшасите. И те изчезнали.

Джак докосна черупката. Ето откъде идваха всички ужасии. Трудно му беше да повярва.

— Но аз ги видях с очите си, Колабати! Те не са изчезнали. На кораба има петдесетина от тях.

— Кузум трябва да е намерил мъжко яйце. Излюпили са се заедно и са създали гнездо.

Колабати го озадачи. Не искаше да мисли, че го прави на глупак.

— Все още не ми е ясно какви са ракшасите и какво правят.

— Те са демони…

— Дрън-дрън! Демоните са измишльотина! В онези същества нямаше нищо свръхестествено. Те бяха от плът и кръв.

— Не си виждал такава плът, Джак. А кръвта им е почти черна.

— Черна, червена — все кръв.

— Не, Джак! — извика тя, стана и го хвана за раменете. — Не ги подценявай! Да не си посмял! Те изглеждат слабоумни, но всъщност са много хитри. И е почти невъзможно да бъдат унищожени.

— Тогава британците са си свършили добре работата.

Лицето й се изкриви от гняв.

— Провървяло им е! По една случайност са използвали единственото, което убива ракшасите — огъня! Желязото отнема силите им, а огънят ги унищожава.

— Огън и желязо…

Джак разбра защо Кузум стоеше между двата фенера и защо държеше чудовищата в кораб със стоманен корпус.

— Но откъде са се появили?

— Винаги са съществували.

Джак стана и я накара да се изправи.

— Не мога да повярвам. Те са устроени като хора, макар че не виждам как бихме могли да имаме едни и същи прародители. Твърде са… различни — добави той и си спомни за инстинктивната неприязън, която почувства, докато ги наблюдаваше.

— Според легендите, преди ведическите богове имало други, Древни богове, които мразели хората и искали да обсебят нашето място на земята. За да направят това, те създали богохулни пародии на човеци, въплъщаващи злото в хората, и ги нарекли ракшаси. Това сме ние — лишени от обичта, почтеността и всички останали добродетели, на които сме способни. Ракшасите са олицетворение на омразата, похотливостта, алчността и насилието. Древните богове ги направили много по-силни от хората и им насадили неутолим глад за човешка плът. Замисълът бил ракшасите да заемат мястото на хората на планетата.

— Наистина ли вярваш в това? — Джак се смая, че Колабати говори като дете, което вярва в приказки.

Тя сви рамене.

— Ами, засега това е най-приемливото обяснение. Както и да е, хората се оказали по-умни от ракшасите и се научили да ги контролират. Накрая всички ракшаси били прогонени в Царството на Смъртта.

— Не всички.

— Така е. Моите прадеди затворили последното гнездо в няколко пещери в северен Бенгал и отгоре построили храма си. Научили се да пречупват волята на ракшасите и предавали тези знания от поколение на поколение. Когато родителите ни починаха, баба даде яйцето и огърлиците на Кузум и мен.

— Знаех, че огърлиците играят някаква роля.

— Какво знаеш за тях? — рязко попита Колабати.

— Двата камъка в средата много приличат на очите на ракшасите. Вероятно огърлицата е нещо като отличителен знак.

— Тя е много повече от това — по-спокойно продължи Колабати. — Тъй като не мога да измисля по-подходяща дума, ще кажа, че огърлицата е вълшебна.

Джак се върна в хола и тихо се изсмя.

— Мислиш ли, че това е смешно?

— Не.

Той седна на един стол и пак се засмя. Смехът му го обезпокои — изглежда не можеше да се владее.

— Само те слушам и приемам всяка дума за истина. И най-смешното е, че ти вярвам. Това е най-абсурдната, фантастична и невероятна история, която съм чувал, и въпреки това ти вярвам.

— Би трябвало. Това е истината.

— Дори и онова, че огърлицата е вълшебна?

Тя отвори уста да му обясни, но Джак вдигна ръка и продължи:

— Няма значение. Вече научих предостатъчно.

— Всичко е истина!

— Въпросът, който ме интересува много повече, е какво е твоето участие във всичко това. Не може да не си знаела.

Колабати седна срещу него.

— В петък през нощта разбрах, че пред прозореца ти имаше ракшаса. Както и в събота.

Джак вече се беше досетил за това, но имаше и други въпроси.

— Но защо беше дошъл при мен?

— Защото ти пи от еликсира, направен от тревата дурба, който привлича ракшасите към набелязаната жертва.

Шишенцето на Грейс! Сигурно я бе отмъкнал ракшаса в нощта срещу вторник. А Нели — снощи. Джак си спомни за късовете човешка плът и едва преглътна погнусата си. Нели беше мъртва, но той — жив.

— Тогава защо не ме изядоха?

— Моята огърлица те защити.

— Пак ли огърлицата? Добре, разкажи ми за нея.

Колабати сложи ръка върху двата жълти камъка на накита си.

— Тя е предавана от поколение на поколение в продължение на много векове. Тайната за изработката й е забравена отдавна. Огърлицата има… сили. Направена е от желязо, което има власт над ракшасите. Онзи, който е носи, е невидим за тях.

— Колабати… — прекъсна я Джак. Това вече беше прекалено.

— Истина е! Жив си, само защото аз те закрих с тялото си, когато ракшасите дойдоха за теб! Аз те направих невидим за тях. Те помислиха, че апартаментът ти е пуст. Ако не беше така, и ти щеше да си мъртъв като другите!

— Но защо са били убити?

— За да хранят гнездото. Ракшасите трябва редовно да ядат човешко месо. В голям град като Ню Йорк сигурно не е било трудно да бъдат изхранени петдесетина от тях. Тук има много пияници, бездомни и бегълци — хора, които не липсват на никого и изчезването им едва би било забелязано.

Това обясняваше многобройните статии във вестниците за безследно изчезналите бездомници. Джак скочи.

— Не говоря за тях! Става дума за две богати възрастни дами, които са станали жертва на онези същества!

— Сигурно грешиш.

— Не.

— Нещо друго им се е случило. Последното, което Кузум би желал, е да го заподозрат в отвличане на хора. Вероятно онези жени са пили от еликсира поради някаква грешка.

— Възможно е. — Джак съвсем не беше доволен от това обяснение, но все пак имаше такава вероятност. Той започна да се разхожда из стаята.

— Кои са били?

— Две сестри, Нели Пейтън снощи и Грейс Вестфален — миналата седмица.

Стори му се, че Колабати рязко затаи дъх, но когато се обърна, лицето й беше спокойно.

— Разбирам — каза тя.

— Той трябва да бъде спрян.

— Знам, но не можеш да се обадиш на полицията.

Тази мисъл не бе и минавала през главата му. Не искаше да има вземане-даване с ченгетата, но не каза това на Колабати. Искаше да разбере какви са нейните причини да отбягва полицията. Брат си ли прикриваше?

— Защо не? Ще ги накараме да нападнат кораба, да арестуват Кузум и да унищожат ракшасите.

— Защото няма да излезе нищо. Не могат да арестуват Кузум заради дипломатическия му имунитет. Ще нападнат ракшасите, без да знаят какво имат пред себе си. Ще загинат много хора. Ракшасите ще тръгнат из града и ще изяждат всеки, който им попадне, а Кузум ще се измъкне.

Тя имаше право. Явно бе мислила по въпроса. Вероятно дори бе смятала сама да предаде брат си на полицията. Горкото момиче. Това беше ужасна отговорност. Трябваше да й помогне.

— Остави го на мен.

Колабати се изправи и застана пред Джак. Прегърна го през кръста и сложи глава на гърдите му.

— Не. Аз ще говоря с него. Той ще ме послуша. Аз мога да го спра.

Много се съмнявам, помисли си Джак. Кузум беше откачен и не би се спрял пред още едно убийство.

— Мислиш ли? — все пак той.

— Ние се разбираме. Преживели сме много. Сега, след като със сигурност знам, че има гнездо на ракшаси, той ще ме послуша. Ще трябва да ги унищожи.

— Ще чакам тук с теб.

Тя се дръпна и се вторачи в него с ужасени очи.

— Не! Кузум не бива да те вижда тук. Ще се ядоса и няма да се вслуша в думите ми.

— Аз няма да…

— Сериозно говоря, Джак. Нямам представа какво ще направи, ако те завари тук с мен и разбере, че си видял ракшасите. Той не трябва да узнава това. Тръгвай си и ме остави да говоря сама с него.

Това не му хареса. Инстинктът му подсказваше да не излиза оттам, но думите й звучаха разумно. Ако Колабати успееше да убеди брат си да унищожи гнездото на ракшасите, най-деликатната част от проблема щеше да бъде решена. Ако не успееше — а той се съмняваше, че ще стане така, Колабати поне щеше да го извади от равновесие, докато Джак намереше начин да пристъпи към действие. Нели Пейтън беше смела жена и човекът, който я бе убил, нямаше да се измъкне безнаказано.

— Добре — съгласи се той, — но внимавай. Не знаеш какъв би могъл да бъде отговорът му.

Тя се усмихна и го погали.

— Тревожиш се мен. Необходимо ми беше да го знам. Но не се притеснявай. Кузум няма да се настрои срещу мен. Твърде сме близки.

Докато излизаше от апартамента, Джак се зачуди дали бе постъпил правилно. В състояние ли беше Колабати да се справи с брат си? Можеше ли изобщо някой да го контролира?

Излезе на улицата. Паркът беше тъмен и тих. Джак знаеше, че след тази нощ чувствата му към мрака няма да са същите. И все пак файтоните возеха влюбени двойки, таксита, коли и камиони фучаха по улиците, минаваха гуляйджии и служители, работили до късно, както и самотни хора — без никой от тях да съзнава, че на един кораб в пристанището на Уест Сайд група чудовища поглъщат човешко месо.

Ужасите, на които Джак бе станал свидетел, вече придобиваха нереални измерения. Наистина ли ги беше видял?

Разбира се. Но сега те му се струваха недействителни. Може би това беше хубаво. Вероятно привидната фантастичност щеше да му помогне да заспи, а после да намери начин да се справи с Кузум и с чудовищата.

Взе такси и каза на шофьора да не минава през парка, а да го заобиколи.