Франсис Пол Уилсън
Проклятието (81)

9.

Колабати започна да вика Кузум, веднага щом долови стъпки на палубата над каютата и млъкна, когато го чу да отключва вратата. Не беше гладна, нито жадна, а само искаше да види нечие човешко лице. Затворничеството й действаше непоносимо.

Чу, че външната врата се отвори. Към каютата се приближиха стъпки. Един мъж мина през остатъците от вратата. Вторачи се в сарито й и се усмихна.

— Откъде взе тази странна рокля?

— Джак!

Тя се хвърли в обятията му в изблик на радост.

— Ти си жив!

— Изненадана ли си?

Тя се притисна до него, за да се увери, че наистина е при нея.

Джак понечи да каже нещо, но се сепна от силно издрънчаване отдолу.

Колабати се вцепени. Кузум! О, не!

— Външната врата!

Джак вече беше в коридора. Тя се приближи до него точно когато той блъсна с рамо стоманената врата. Твърде късно. Тя вече беше залостена.

— Кузум, пусни ни! — извика на бенгалски Колабати. — Не разбираш ли, че е безсмислено?

Никакъв отговор.

Джак се приближи до леглото, хвърли на пода завивките, възглавниците и дюшека и дръпна желязната рамка. Тя се разхлаби с изскърцване. После се зае с болтовете и след порой от приглушени ругатни успя да отвинти единия. Извади желязната пръчка и я огъна.

— Какво ще правиш с това?

— Ще се опитам да намеря път за бягство.

Той удари с двуметровата желязна пръчка по тавана на каютата, но оттам се чу непогрешимия звук на метал. Стените и таванът в коридора също бяха метални.

Подът обаче беше направен от лакирани дъбови дъски, дебели пет сантиметра. Джак заби желязната пръчка между две от тях.

— Ще минем отдолу — задъхан каза той.

Колабати изтръпна.

— Но там са ракшасите.

— Така или иначе ще се срещна с тях. Предпочитам това да стане по мое желание, а не когато Кузум реши.