Франсис Пол Уилсън
Проклятието (29)

6.

Родените умират, а мъртвите се прераждат.

Следователно не трябва да скърбим за неизбежното.

Кузум вдигна глава от Бхагавадгита.^[1] Отдолу отново се разнесе шумът, който се извисяваше над приглушеното бръмчене на града отвъд пристанището. Ню Йорк никога не заспиваше. Корабчето скърцаше и подрънкваше, докато приливът галеше железния му корпус и обтягаше въжетата, с които беше завързано за брега. Кузум затвори Бхагавадгита и се приближи до вратата на каютата. Имаше време. Майката още не беше доловила Миризмата.

Излезе и застана на малката палуба до надстройката. Капитанската каюта, каютите за екипажа, камбузът, кабината на щурвала и коминът бяха струпани на кърмата. Корабчето му беше хубаво, но старо — само две хиляди и петстотин тона водоизместимост, шейсет метра от носа до задната палуба и девет метра ширина. Беше ръждясало и олющено, но плаваше добре. Регистрацията му, разбира се, беше либерийска.

Кузум потегли с него преди шест месеца. Тогава нямаше товар, а само осемнайсетметров затворен шлеп, теглен от корабчето, докато прекосяваше Атлантическия океан. Въжето на шлепа се скъса в нощта, когато влезе в нюйоркското пристанище. На другата сутрин намериха шлепа на четири километра от брега. Празен. Кузум го продаде като железен отпадък. Митническите власти прегледаха двете празни товарни помещения и разрешиха на корабчето да хвърли котва в пристанището. Кузум уреди престой на пустия пристан 97 в Уест Сайд, където нямаше голямо оживление. Екипажът получи възнаграждението си и беше освободен. Оттогава Кузум беше единственият човек на борда.

Стърженето се чу отново. Този път по-настоятелно. Кузум слезе долу. Звукът се усили. Той спря пред херметически затворения люк.

Майката искаше да излезе. Стържеше с нокти по капака и щеше да продължи, ако не я пуснеше навън. Кузум се заслуша. Познаваше добре звука — продължителен, стържещ и с постоянен, настойчив ритъм. Майката показваше всички признаци, че е надушила Миризмата. Беше готова да тръгне на лов.

Това го озадачи. Беше твърде скоро. Бонбоните сигурно още не бяха пристигнали. Знаеше точно кога са изпратени от Лондон, и че ще бъдат доставени най-рано утре сутринта.

Дали причина не бяха онези специално преработени вина, които през последните шест месеца Кузум раздаваше на скитниците в града? Бездомниците бяха послужили за храна на гнездото. Съмняваше се дали е останало още от онова вино — безпризорните обикновено изпиваха шишето за броени часове.

Ала Майката не можеше да греши. Беше надушила Миризмата и искаше да я проследи. Макар че Кузум възнамеряваше да обучи по-умните да управляват корабчето — през шестте месеца, откакто бяха пристигнали в Ню Йорк, те се бяха научили да боравят с въжетата и да изпълняват команди в машинното отделение — ловът беше на първо място. Кузум завъртя колелото, което отваряше люка и застана зад вратата. Излезе Майката — сянка на хуманоид, висока два метра и половина, гъвкава и силна. Едно от малките — трийсет сантиметра по-ниско, но също така силно — я последва. Тя се обърна, изсъска и раздра с нокти въздуха точно пред очите на второто си дете. То отстъпи назад. Кузум завъртя колелото и затвори люка. Усети огненожълтите очи на Майката, която мина покрай него, без да го види, и мълчаливо поведе малкото си в нощта.

Така трябваше да бъде. Ракшасите трябваше да се научат да проследяват Миризмата, да намират набелязаната жертва и да се връщат с нея в гнездото, за да я споделят. Майката ги учеше едно по едно. Така е било винаги.

Миризмата сигурно идваше от бонбоните. Кузум не можеше да измисли друго обяснение. Изтръпна от вълнение. Тази нощ щеше да направи още една крачка към изпълнението на клетвата. После щеше да се прибере в Индия.