Франсис Пол Уилсън
Проклятието (94)

22.

Вики е мъртва!

Джак шофираше и разказваше, а този неизбежен факт пронизваше мислите му. Ала очите му бяха приковани в пътя и той се бореше с тъгата, която се опитваше да го завладее.

Тъга и гняв. Те се смесваха и го връхлитаха. Искаше му се да спре, да закрие лицето си с ръце и да заплаче като дете. Идваше му да забие юмрук в предното стъкло.

Вики! Нямаше да я види вече. Нямаше да прави „портокалова уста“ за нея, нито да рисува Луната на ръката си…

Стига!

Трябваше да запази самообладание и да изглежда силен. Заради Джиа. Ако някой друг му бе казал, че Вики е изчезнала, щеше да обезумее. Но той запази спокойствие заради Джиа. Не можеше да й позволи да отгатне онова, което знаеше. И без това нямаше да му повярва. Пък и кой ли би му повярвал? Трябваше да й разказва историята на части, по малко… Какво е видял и научил през последната седмица да речем.

Джак караше безразсъдно из почти пустите улици и забавяше, но не спираше на червените светофари. Беше два часът след полунощ, но имаше коли. Ала това не го интересуваше.

Инстинктът му твърдеше, че Кузум не може да е заминал без Майката ракшаси. Сигурно чакаше някъде близо до Манхатън. Не би оставил Майката. Според Колабати тя контролираше гнездото. Така че Кузум щеше да я чака. Но той не знаеше, че Майката няма да се върне на кораба. Вместо нея там щеше да отиде Джак.

Той говореше колкото можеше по-спокойно, докато летяха по Таймс Скуеър, Юниън Скуеър, покрай Сити Хол, Тринити Чърч и още по̀ на юг. Разказа им за индуса на име Кузум, чиито прадеди преди повече от век били убити от член на фамилията Вестфален. Същият този Кузум дошъл в Ню Йорк с кораб, пълен с двуметрови същества, наречени ракшаси, които изпратил по дирите на последните членове на семейство Вестфален.

Завърши разказа си и в микробуса настъпи тишина. Погледна Джиа, сетне Ейб. И двамата се бяха вторачили в него с разтревожени лица и широко отворени очи.

— Не ви обвинявам — добави той. — И аз бих гледал така, ако чуех подобна история. Но аз бях на кораба и видях чудовищата.

Те продължаваха да мълчат.

Дори не им казах за огърлицата, помисли си Джак.

— Истина е, по дяволите! — извика той. Извади обгорелите нокти на Майката и ги пъхна в ръката на Джиа. — Ето какво остана от едното същество.

Джиа ги подаде на Ейб, без да ги погледне.

— Но защо да не ти вярвам? Вики беше измъкната през прозореца на дванайсетия етаж. — Тя стисна ръката му. — Но какво иска той от фамилията Вестфален?

Джак преглътна с усилие, без да е в състояние да отговори. Вики е мъртва! Как да каже на Джиа такова нещо?

— Не знам — излъга за пореден път той. — Но ще разбера.

Стигнаха до Батъри Парк — в южния край на Манхатън. Джак профуча покрай източната страна на парка и зави надясно. Без да намалява, той мина през пластмасовата порта и навлезе в пясъка.

— Микробуса ми! — изкрещя Ейб.

— Извинявай! Ще платя за поправката.

Микробусът се завъртя, когато Джак спря рязко и Джиа извика. Той изскочи навън и хукна към водата.

Пред очите му се ширна заливът на Ню Йорк. Бризът погали лицето му. Точно срещу него бяха дърветата и сградите на Губернаторския остров. Вляво, отвъд устието на Ийст Ривър, се намираше Бруклин. А далеч вдясно, близо до Ню Джърси, на отделен остров се извисяваше Статуята на Свободата, вдигнала високо горящия си факел. Заливът беше пуст — нямаше екскурзионни корабчета, нито фериботи. Нищо, освен тъмно водно пространство. Джак извади бинокъла от калъфа и огледа залива.

Кузум трябваше да е някъде там!

Но повърхността изглеждаше безжизнена — никакво движение или звук, само плискането на вълните по кея. Ръцете му се разтрепериха, докато местеше бинокъла насам-натам.

И в същия миг съзря кораба — беше точно между него и Губернаторския остров. Отначало не го бе забелязал, защото сигналните му светлини се бяха слели със светлините на сградите зад него. Но този път Джак различи отблясъците на залязващата луна върху надстройката му.

— Ето го! — извика той и подаде бинокъла на Джиа.

Тя го взе. Изглеждаше озадачена.

Джак изтича до задните врати на микробуса и извади надуваемата лодка. Ейб му помогна да я разопакова и да я напомпа. Когато жълтата гума започна да се надува и да придобива очертания, Джак сложи на гърба си огнепръскачката. Раната не го заболя. После пренесе сандъка със запалителните бомби на кея и провери пейджъра с променливите честоти. Забеляза, че Джиа го наблюдава съсредоточено.

— Добре ли си, Джак?

Стори му се, че в очите й съзря загатване за предишните й чувства към него.

— Не. И няма да бъда добре, докато не свърша работата си на онзи кораб.

— Сигурен ли си? Вики наистина ли е там?

Да, но мъртва, помисли той, докато потискаше сълзите си.

— Убеден съм.

— Тогава да се обадим на граничния патрул или на…

— Не!

Джак не можеше да й позволи да го направи. Това беше неговата борба и той трябваше да се справи!

— Не се обаждайте на никого. Кузум има дипломатически имунитет. Никой, който спазва законите, не може да го пипне с пръст. Оставете го на мен!

Джиа се отдръпна от него и той осъзна, че се е разкрещял. Ейб стоеше до микробуса, държеше греблата и го гледаше с широко отворени очи. Сигурно им приличаше на луд. Беше толкова близо до границата… но трябваше да издържи още малко.

Вдигна надутата лодка и я блъсна във водата. Седна на кея, задържа лодката с крак и пусна вътре сандъка със запалителните бомби. Ейб донесе греблата и му ги подаде. Джак се настани в лодката и погледна най-добрия си приятел и жената, която обичаше.

— Искам да дойда с теб! — каза Джиа.

Джак поклати глава. Това беше невъзможно.

— Тя е моя дъщеря. Имам право!

Джак оттласна лодката от кея.

— Ще се видим скоро. — Това беше всичко, което можа да каже.

Сетне започна да гребе към залива. Не откъсваше очи от Джиа. Само от време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че поддържа курс към кораба на Кузум. Мина му през ум, че там може да срещне смъртта, но бързо отхвърли тази мисъл. Нямаше да се примири с вероятността да претърпи поражение, докато не изпълнеше намеренията си.