Франсис Пол Уилсън
Проклятието (91)

19.

Джиа задряма, после се стресна и се събуди. Изключи телевизора и тръгна към спалнята.

Страхът прониза гърдите й като с нож веднага, щом отвори вратата. В стаята се носеше миризма на гнило. Сега я позна — същата смрад като в спалнята на Нели в нощта на изчезването й. Очите й се стрелнаха към леглото и сърцето й спря, когато видя, че то е празно.

— Вики! — простена тя.

Изтича до гардероба, коленичи и започна да опипва пода. Отдолу беше само куфарчето на мис Джелирол. После надникна под леглото. Вики я нямаше.

Ала имаше нещо друго — някакво парченце. Джиа протегна ръка и го взе. Догади й се, когато разпозна миризмата на наскоро обелен и отчасти изяден портокал.

Спомни си думите на Джак: „Искаш ли и Вики да свърши като Грейс и Нели? Да изчезне безследно?“. Той й бе казал, че в портокала има нещо и затова го изхвърли. Тогава откъде Вики бе намерила този портокал?

В къщичката за игра сигурно е имало два портокала!

Това е кошмар! Не може да е истина!

Джиа претърси апартамента. Отвори всички врати и шкафове. Вики беше изчезнала! Втурна се пак към спалнята и се приближи до прозореца. Щорите бяха вдигнати. Не забеляза това преди. Сподави вика, който се надигна в гърлото й, като си представи смазаното й детско телце на настилката, затаи дъх и погледна надолу. Там имаше пуст паркинг, осветен от живачни лампи.

Джиа не знаеше дали да се успокои, или не. Единственото, което съзнаваше, беше, че детето й го няма и тя се нуждаеше от помощ. Изтича до телефона, готова да се обади на полицията, но спря. Ченгетата сигурно щяха да се разтревожат повече за едно изчезнало дете, отколкото за две възрастни жени, но щяха ли да направят нещо повече? Джия се съмняваше. Само Джак можеше да й помогне.

Той знаеше какво да направи.

С разтреперани пръсти тя набра номера му, но линията беше заета. Затвори и пак позвъни. Отново заето. Нямаше време да чака. Обади се на телефонистката, каза й, че случаят е спешен и я помоли да прекъсне разговора. Изчака половин минута, която й се стори като цял час, а после телефонистката се обади пак и й обясни, че телефонът не е затворен.

Джиа тръбна слушалката. Какво да прави? Беше като обезумяла.

Тя се върна в спалнята и облече джинси и риза направо върху пижамата. Трябваше да намери Джак. Ако го нямаше в апартамента, може би беше в магазина на Ейб. Спомняше си го къде е. Мислите й бяха толкова объркани. Не преставаше да се тревожи за Вики.

Къде ли беше детето й?

Но как да стигне до апартамента на Джак? Това беше проблем. В този час едва ли щеше да намери такси, а да отиде с метрото, беше рисковано за сама жена.

Ключовете за хондата, които бе видяла, докато чистеше! Къде ли бяха?

Тя изтича в кухнята и издърпа чекмеджето на бюфета. Грабна ключовете и излезе в коридора. Погледна номера на апартамента — 1203. Дано колата да е долу. Асансьорът я свали на първия етаж и Джиа забърза към паркинга. На идване бе забелязала, че на асфалта има написани номера.

Стигна до осемстотин, после до хиляда и сто и след малко видя една бяла хонда. Паркирана на номер 1203!

Замаяна от радост, Джия отключи вратата и седна зад волана.

Отначало моторът отказа да запали, но после забръмча.

Тя не познаваше Куинс, но знаеше посоката, в която трябваше да се отправи. Стигна до Ийст Ривър, видя знака за Манхатън и последва стрелката. Когато пред нея се появи Куийнсбъро Бридж, Джия настъпи газта. Дотогава караше предпазливо, овладявайки чувствата си, за да не пропусне някой завой. Но щом се отправи в познатата посока, тя се разплака.