Франсис Пол Уилсън
Проклятието (28)

5.

След един час и три бири Джак осъзна, че е разказал много повече, отколкото трябваше. Описа някои от по-интересните си задачи. Колабати хареса всичко, особено историите, когато специално се бе постарал наказанието да подхожда на престъплението.

Комбинацията от няколко фактора развърза езика му. Преди всичко чувството за уединение. Двамата сякаш бяха съвсем сами. В крилото на заведението се водеха десетки разговори, които се сливаха в неразбираемо жужене, заглушаваха думите им и ги правеха недоловими за останалите посетители. Но най-важното беше, че Колабати го слушаше с интерес и той продължаваше да говори, само за да гледа очарования израз в очите й. Сподели неща, които бе казал само на Ейб.

Джак следеше реакцията й и се страхуваше, че и Колабати може да се отвърне от него като Джиа. Ала индийката явно не приличаше на нея. Очите й блестяха от ентусиазъм и възхищение.

Време беше обаче да си затвори устата. Казал бе достатъчно. Умълчаха се, въртейки в ръце празните чаши. Джак се накани да я попита дали иска още вино, когато тя се обърна към него.

— Не плащаш данъци, нали?

Въпросът го стресна. Почувства се неловко и се зачуди откъде знае.

— Защо питаш?

— Имам чувството, че си изгнаник по собствено желание.

— Изгнаник по собствено желание. Това ми харесва.

— И все пак, не отговори на въпроса ми.

— Смятам се за независима държава. Не признавам други правителства в границите на моята територия.

— Но ти живееш и работиш извън обществото? Защо?

— Не съм интелектуалец. Не мога да ти предложа старателно обоснован отговор. Просто искам да живея така.

Очите й го пронизаха.

— Не мога да приема това обяснение. Нещо те е изолирало. Какво е то?

Тази жена беше опасна! Сякаш четеше мислите му и узнаваше всичките му тайни. Да, имаше един инцидент, който го накара да се оттегли от „цивилизацията“. Но не можеше да й разкаже за него. Тя го предразполагаше, но той нямаше да изповяда убийство.

— Предпочитам да не говоря за това.

Тя го погледна изпитателно.

— Живи ли са родителите ти?

Стомахът му се сви.

— Само баща ми.

— Разбирам. От естествена смърт ли почина майка ти?

Тя наистина четеше мисли. Това беше единственото обяснение!

— Не. И няма да кажа нищо повече.

— Добре. Но независимо защо сте станал такъв, аз съм убедена, че причината е достойна за уважение.

Доверието й го стопли и същевременно обърка. Искаше да смени темата на разговора.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Желаеш ли да отидем някъде? Има няколко индийски ресторанта…

— Ако бях китайка, щеше ли да ми предложиш ориз? В сари ли съм облечена?

Не. Впитата в тялото й рокля изглеждаше ушита от парижки моделиер.

— Тогава френски ресторант?

— Живях известно време във Франция. Но сега съм в Америка. Искам американска храна.

— Ами, аз предпочитам да се храня на спокойствие…

— Искам да отида в „Говеждите пържоли на Чарли“.

Джак прихна.

— Близо до апартамента ми има няколко такива заведения. Непрекъснато ходя там. Предимно защото когато се стигне до храна, повече ме привлича количеството, отколкото качеството.

— Добре. Тогава знаеш пътя.

Той се надигна, после отново седна.

— Чакай малко. Там сервират ребърца. Индийците не ядат свинско, нали?

— Говориш за пакистанците. Те са мюсюлмани и не ядат свинско. Индийците не ядат говеждо.

— Тогава защо искаш да отидем в „Говеждите пържоли на Чарли“?

— Чух, че там правели хубави салати, с много скариди. И имало различни видове бира и вино.

— Да вървим — рече Джак, стана и й предложи ръката си.

Тя нахлузи обувките си и застана до него с едно-единствено плавно движение.

После се засмя. Приятен звук.

Докато излизаха от заведението, Джак усети топлия допир на ръката й и вниманието, което двамата привличаха.

Разликата между „Пийкок Али“ на Парк авеню и „Говеждите пържоли на Чарли“ в Уест Сайд беше огромна, но Колабати се придвижи от едната социална среда в другата с такава лекота, с каквато избираше салатите в претъпкания ресторант, където още с влизането предизвикаха неприкрито възхищение. Тя се приспособяваше навсякъде и Джак беше очарован от това. Всъщност всичко у нея беше очарователно.

В таксито я попита за миналото й и научи, че тя и брат й произхождат от богат род от областта Бенгал в Индия. Кузум загубил ръката си при железопътна катастрофа, отнела живота на родителите им. Отгледала ги баба им, с която Джак се бе запознал предишната вечер. Това обясняваше привързаността им към нея. Колабати преподавала в университета във Вашингтон и от време на време давала консултации в Школата за чуждестранни услуги.

Джак я наблюдаваше как яде студените скариди. Пръстите й бяха гъвкави, а движенията — изящни и уверени. Хранеше се с удоволствие, което го развълнува. Рядко се срещаше жена, която да се радва така на обилната храна. Беше му писнало до смърт от разговори за калории, килограми и диети. Броенето на калориите беше за делничните дни. Поканеше ли на ресторант някоя жена, Джак искаше тя да се наслаждава на храната като него. Така споделяха порока. Грехът на чревоугодничеството ги свързваше. Ставаха съучастници в престъпление. Беше адски еротично.

След като се навечеряха, Колабати се облегна назад и се вторачи в него.

— Срещнахме се с врага — рече Джак, — и той е вътре в нас. Добре че не обичаш пържоли. С тях е много по-трудно.

— Обичам пържоли, но говеждото е лошо за кармата.

Ръката й се плъзна по масата и намери неговата. Докосването беше като електрически ток. Джак преглътна и се опита да поддържа разговора. Нямаше смисъл да показва, че я харесва.

— Карма. Често чувам тази дума. Какво означава всъщност? Нещо като съдба, така ли?

Колабати свъси вежди.

— Не съвсем. Не е лесно за обяснение. Започва с представата за преселението на душата — онова, което ние наричаме атман — и как тя претърпява множество последователни превъплъщения или живота.

— Реинкарнация. — Джак беше чувал това.

Колабати обърна ръката му и започна леко да прокарва нокти по дланта. Кожата му настръхна.

— Точно така — продължи тя. — Кармата е обременеността от доброто или злото, което атманът пренася от единия живот в другия. Не е съдба, защото човек е свободен да определи колко добро или зло да стори през различните си прераждания. Но обременеността от доброто или злото в кармата уточнява какъв си роден — от низшата или от висшата каста.

— И това продължава вечно?

Всъщност му се искаше тя да гали дланта му вечно.

— Не. Ако постигнеш съвършенство в живота, атманът може да бъде освободен от колелото на кармата. Това се нарича мокша. Тя избавя атмана от бъдещи реинкарнации. Това е крайната цел на всеки атман.

— И ако ядеш говеждо, ще обърнеш гръб на мокшата? — Въпросът му прозвуча глупаво.

Колабати изглежда отново прочете мислите му.

— Това всъщност не е толкова странно. Евреите и мюсюлманите пък не ядат свинско. За нас говеждото замърсява кармата.

— Замърсява?

— Така се казва.

— Много ли се притесняваш за кармата си?

— Не толкова, колкото би трябвало. За разлика от Кузум. — Очите й помръкнаха. — Той е обсебен от кармата си… И от Кали.

— Кали? Богинята на кръвожадните убийци?

Очите на Колабати засияха. Тя заби нокти в дланта му и превърна болката в удоволствие.

— Това не е Кали, а злото начало в света — Бавани, почитана от престъпниците от простолюдието. Кали е върховната богиня.

— О, съжалявам.

Тя се усмихна.

— Къде живееш?

— Недалеч.

— Заведи ме там.

Джак се поколеба, защото основното му правило беше да не показва на хората къде живее, освен ако не ги познаваше отдавна. Но Колабати отново погали дланта му.

— Сега ли?

— Да.

— Добре.