Франсис Пол Уилсън
Проклятието (82)

10.

Изпълнен с решителност, Джак започна да изважда дъските от пода. Скоро ризата и косата му се навлажниха от пот. Той съблече ризата си и продължи да работи.

Отдолу се разнесе задушаваща воня на гнило. Колкото по-голяма ставаше дупката, толкова повече се усилваше миризмата. Скоро отворът беше достатъчно широк, за да се проврат. Джак надникна през него.

Долу цареше мрак. На светлината на една от аварийните лампи той видя няколко тръби, които стигаха до стоманените греди, подпиращи пода. Под тях имаше мостче, водещо до желязна стълба.

Джак се зарадва, но в същия миг съзря долния край на стълбата. Беше готов на всичко друго, но не и да слезе долу.

Хрумна му една идея. Вдигна глава и се обърна към Колабати.

— Огърлицата наистина ли действа?

Тя се сепна и веднага застана нащрек.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли те прави невидима за ракшасите?

— Да, разбира се. Защо питаш?

Джак не можеше да си представи, че такова нещо е възможно, но съзнаваше, че няма друг избор. Той протегна ръка.

— Дай ми огърлицата.

— Не! — извика Колабати, стисна накита и се дръпна назад.

— Само за няколко минути. Ще се промъкна долу, ще намеря пътя до палубата, ще отключа вратата и после ще се върна да те взема.

Тя поклати глава.

— Не, Джак.

Защо ли упорстваше толкова?

— Хайде. Ти не знаеш как да разбиваш ключалки. Аз съм единственият, който може да намери начин да се измъкнем оттук.

Той стана и направи една крачка към нея, но тя се долепи до стената и изпищя:

— Не! Не я докосвай!

Джак се вцепени, объркан от реакцията й. Очите й се бяха разширили от ужас.

— Какво ти става?

— Не мога да я сваля от врата си — по-спокойно отговори Колабати. — Не бива.

— Моля те…

— Не мога, Джак! Не ме моли!

В гласа й отново се прокрадна ужас.

— Добре — съгласи се той, вдигна ръце и отстъпи назад.

Приближи се до дупката в пода и се замисли. После се сети за нещо друго.

— Огърлицата може да защити и двама ни, нали?

Колабати свъси вежди.

— Какво искаш да… Аха, разбрах. Да, така поне беше в апартамента ти.

— Тогава ще слезем долу заедно — каза той и посочи отвора.

— Джак, много е опасно! Не можеш да бъдеш сигурен, че огърлицата ще те предпази от ракшасите!

Той го съзнаваше, но се опита да не мисли за това. Нямаше друг избор.

— Ще те нося на гръб. Това е единственият ми шанс!

Без да добави нищо повече, тя събу сандалите си, уви сарито около кръста си и седна на пода. Провеси крака в дупката и започна да се спуска.

Той я последва в мрака. Стъпи на мостчето и приклекна.

Намираха се в тесен и тъмен коридор. Подът беше на около два метра под тях. Изведнъж Джак разбра къде са — в същия коридор, който предишната нощ го бе отвел до товарното помещение.

Запълзяха към едва забележимата стълба на стената в края на мостчето.

На половината път Колабати спря. Огледа коридора. Нищо не издаваше присъствието на ракшасите. Ала това не успокои Джак. Чудовищата не бяха далеч.

Вонята се засили. Дланите на Джак се изпотиха и започнаха да се пързалят, когато се залавяше за железните обръчи на мостчето. Колабати стигна до края и го зачака. Докато слизаше, Джак се ориентираше какво е разположението на коридора. Стъпи на пода и тръгна към затворения люк, през който беше влязъл. Джак направи няколко крачки до люка и натисна дръжката.

Тя не помръдна. Беше заключено.

По дяволите!

Джак се опита да намери друго решение, но не успя. В далечния край на коридора, там, където се излизаше към главния трюм, светеше аварийната лампа. Налагаше се да минат през трюма.

Той вдигна Колабати и я понесе на ръце, като се молеше вълшебната сила на огърлицата да защити и него. На половината път осъзна, че по този начин не може да си служи с ръцете. Пусна Колабати на пода, извади една от запалките и я щракна. После направи знак на индийката да се качи на гърба му. Бяха смешна гледка, но все пак Джак се поуспокои.

Стигна до края на коридора и спря. Вдясно беше трюмът — по-тъмен от предишната нощ. Но тогава Кузум беше запалил двата фенера.

Имаше и други разлики. Ракшасите вече не бяха скупчени около асансьора. Сега някои клечаха в най-тъмните сенки, други се бяха облегнали на стените, а трети се движеха. Въздухът беше пропит от влагата и вонята им. Черните им сенки се извисяваха нагоре и чезнеха в мрака. Лампите хвърляха оскъдна светлина. Движенията на ракшасите бяха бавни и мудни.

Един ракшаса тръгна към тях. Макар че тук беше по-хладно, отколкото в каютата, Джак се обля в пот. Колабати притисна тяло о него. Ракшасът погледна право към Джак, но не издаде признаци, че вижда него или Колабати. После се обърна и се запъти в друга посока.

Огърлицата действаше! Ракшасът не ги видя!

Точно срещу тях, в ъгъла на стената на трюма, Джак видя още един отвор. Сигурно водеше към предния трюм. Оттам постоянно влизаха и излизаха ракшаси.

— Ракшасите не изглеждат добре — прошепна Колабати в ухото му. — И са по-малки, отколкото би трябвало да бъдат.

Трябваше да ги видиш снощи, помисли Джак, като си спомни как Кузум ги бе докарал до лудост.

Изведнъж Колабати впи пръсти в гърлото му и посочи към отвора на трюма.

— Ето там! — прошепна тя. — Онзи е истински ракшаса!

Макар да знаеше, че е невидим за чудовищата, Джак неволно отстъпи назад. Онзи пред тях беше огромен, по-висок и по-черен от останалите и се движеше по-грациозно и с повече решителност.

— Женски е! — рече Колабати. — Сигурно тя е измътила яйцето. Майката ракшаси! Контролираш ли нея, контролираш и цялото гнездо!

Колабати изглеждаше колкото ужасена, толкова и изпълнена със страхопочитание.

Майката обиколи помещението и се върна в коридора, водещ към предния трюм.

Как да се измъкнем оттук, чудеше се Джак.

Погледна към тавана на трюма. Трябваше да се изкачи там, на палубата. Но как?

Взря се в трюма, но не видя стълба. Ала горе, в ъгъла на стената на щирборда, имаше асансьор! Ако можеше да го свали долу…

Но за да направи това, той трябваше да влезе в трюма и да го прекоси.

Мисълта го парализира. Да върви сред онези същества…

— Дръж се! — прошепна той на Колабати и тръгна по коридора към трюма.

Движеше се бавно и изключително предпазливо. Повечето ракшаси приличаха на неясни скални образувания, разпръснати на пода. Джак прескачаше спящите и заобикаляше будните.

Джак бе изминал три четвърти от разстоянието, когато изведнъж от пода се надигна двуметрова черна сянка и тръгна към него. Нямаше накъде да отстъпи. Съществото запълваше коридора. Джак инстинктивно се дръпна назад и залитна. Колабати се вкопчи в него.

Джак се олюля, обърна се и прекрачи един спящ ракшас. Ръката му докосна демона.

Ракшасът срещу тях издаде някакъв звук между ръмжене и съскане, извъртя се, вдигнал нокти, и оголи дългите си зъби. Джак никога не бе виждал нещо да се движи толкова бързо. Стисна челюсти, застана неподвижен и затаи дъх. Съществото, което спеше в краката му, се размърда. Той се замоли да не се събуди. Усети, че Колабати едва се сдържа да не изпищи.

Ракшасът пред тях завъртя глава насам-натам — отначало бдително, сетне по-мудно. След малко се успокои съвсем и отпусна нокти. Накрая отмина, но не и преди да вторачи продължителен поглед в тяхната посока.

Джак пое дъх. Промъкна се между стената и ракшаса и продължи по безкрайния път към стената на щирборда. Приближи се до ъгъла и забеляза електрически кабел, водещ нагоре към една малка кутия в стената. Тръгна натам и се усмихна, когато различи трите бутона на кутията.

В плитката шахта под асансьора нямаше ракшаси.

Джак не се поколеба. Протегна ръка и натисна най-долното копче.

Разнесе се силен металически звън — почти оглушителен, защото отекна в мрачния, затворен трюм. Последва пронизително бръмчене. Всички ракшаси мигновено застанаха нащрек и блестящите им жълти очи се вторачиха в спускащата се платформа.

Някакво движение в дъното привлече вниманието на Джак.

Майката вървеше към тях. Останалите ракшаси се затътриха напред и се наредиха в полукръг на по-малко от десет крачки разстояние от мястото, където стояха Джак и Колабати.

Майката си проправи път и мина най-отпред. Всички вдигнаха очи нагоре. Когато платформата стигна на три метра от пода, ракшасите започнаха да скандират нещо.

— Те говорят! — прошепна Колабати. — Но ракшасите не могат да говорят!

— Трябваше да ги видиш снощи — отговори Джак. — Бяха като на политически митинг. Викаха нещо като „Кака-джи“. Беше…

Колабати впи нокти в раменете му и извиси глас. Джак се уплаши да не привлекат вниманието на чудовищата.

— Какво каза?

— „Кака-джи“. Те повтаряха „Кака-джи“! Какво е…

Колабати извика нещо, което прозвуча като дума, но не на английски. И скандирането спря.

Ракшасите я бяха чули.

Джак се вцепени, когато съществата започнаха да се въртят в кръг, търсейки източника на вика. Тялото на Колабати се разтресе, сякаш тя ридаеше беззвучно, долепила лице до главата му.

Платформата се приближи до тях и Джак се надигна да се качи. Застана на колене и залитайки се добра до платката с бутоните. Протегна ръка и натисна копчето.

Асансьорът се разтресе и потегли нагоре. Ракшасите отново приковаха очи в платформата. Джак коленичи и се вторачи в тях.

Когато се издигнаха на около три метра от пода, той пусна Колабати. Без да пророни дума, тя слезе от гърба му и се сви във вътрешния ъгъл на платформата. Щом се отдалечи от него, отдолу се разнесе хор от гневно ръмжене и съскане. Ракшасите вече го виждаха.

Втурнаха се напред като преливна вълна, раздирайки въздуха с дългите си нокти. Джак ги наблюдаваше онемял и потресен от яростта им. Ненадейно три от тях подскочиха нагоре и протегнаха ръце. Първият му импулс беше да се изсмее над безплодните им усилия — платформата вече беше на пет метра над пода. Но когато ракшасите се оттласнаха от пода, Джак ужасен разбра, че ще го стигнат. Претърколи се назад и скочи, когато ноктите им закачиха края на платформата. Явно притежаваха огромна сила.

Ракшасът в средата беше най-нисък. Ноктите му се вкопчиха в ръба на платформата, дъските изпращяха и се разцепиха от тежестта му. Едно парче се отчупи и той падна долу.

Другите два се бяха хванали по-здраво и започнаха да се катерят. Джак отскочи вляво, където един ракшаса подаваше глава над платформата. Видя скърцащите му дълги зъби и муцунеста глава. Догади му се. Ритна го в лицето, но съществото не трепна. Все едно бе ритнал каменна стена.

Тогава се сети за запалките. Нагласи пламъка на максимална сила, щракна ги и поднесе пламъка към очите на демона. Чудовището изсъска гневно и извърна глава. Центърът на тежестта му се измести от рязкото движение и то изгуби равновесие. Ноктите му оставиха дълбоки бразди по дървената платформа. Тя се разцепи и то се сгромоляса долу.

Джак се обърна към третия ракшаса и видя, че той се е подал до кръста и вдига крак да се качи. Хвърли се към него със запалките. Демонът се наведе напред и протегна нокти, като одра дясната ръка на Джак. Беше подценил дължината на ръката и подвижността му. Прониза го болка. Изпусна едната запалка и падна назад, извън обсега на ракшаса.

Демонът се задържа и отново започна да се изтегля на платформата. Джак разсъждаваше трескаво. Ракшасът щеше да се качи след една-две секунди, преди асансьорът да е стигнал до горе. Джак можеше да се хвърли към Колабати и да се скрие в обятията й, но платформата беше твърде тясна и ракшасът рано или късно щеше да се блъсне в тях.

Потърси нещо, което би могло да му послужи като оръжие. Погледът му се спря на пропановите фенери, които Кузум бе използвал по време на гнусната си церемония с ракшасите. Джак си спомни колко буйни бяха пламъците им.

Ракшасът вече бе стъпил на колене на платформата.

— Включи газта! — извика Джак на Колабати.

Тя го погледна озадачена. Изглеждаше в състояние на шок.

— Газта! Пусни я!

Той й подхвърли втората запалка.

Колабати се сепна и бавно протегна ръка към ръчката на резервоара. Джак искаше да й изкрещи да побърза. Фенерът представляваше кух метален цилиндър, подпрян на четири метални крачета. Джак го сграбчи и го наклони към приближаващия се ракшас. В същия миг чу съскането на пропана, който прииждаше в цилиндъра и започваше да го изпълва. Във въздуха се разнесе миризма на газ.

Ракшасът се бе изправил в цял ръст. Оголил зъби и протегнал ръце, той се готвеше да скочи върху Джак. Сърцето на Джак едва не спря да бие от страх при тази гледка. Третата запалка беше хлъзгава от кръвта по дланта му, но той успя да намери дупката в основата на фенера и го запали.

Газта избухна с оглушителен рев и към ракшаса се стрелна смъртоносен пламък.

Съществото залитна назад. Главата му лумна. Олюля се, наклони се към края на платформата и падна долу.

— Точно така! — извика Джак и вдигна юмрук, въодушевен и удивен от победата си.

Погледна надолу и видя, че Майката — по-тъмна и по-висока от малките — не откъсва жълтите си очи от него. Омразата в тях го накара да се обърне.

Наоколо се задими и той се закашля. Изведнъж видя, че дървената платформа е почерняла и започва да гори. Бързо протегна ръка към резервоара и изключи газта. Колабати продължаваше да клечи в ъгъла. Изражението й изразяваше недоумение.

Асансьорът спря. Джак поведе Колабати по стълбите, водещи към малкия капак на тавана. Очакваше, че ще е заключен. Всички изходи бяха блокирани. Но капакът се отвори и го лъхна струя свеж въздух. Джак моментално се успокои и подпря глава на ръката си.

Успя!

Вдигна капака и подаде глава навън.

Беше тъмно. Слънцето бе залязло. Звездите и луната светеха на небето. Влажният въздух и обичайната смрад на манхатънското крайбрежие му се сториха като парфюм след вонята на ракшасите.

Огледа палубата. Нищо не помръдваше. Нямаше признаци, че Кузум се е върнал.

Джак погледна Колабати.

— Няма никой. Да вървим да спуснем трапа.