Франсис Пол Уилсън
Проклятието (13)

12.

Вики хвана майка си за ръката и я заведе до прозореца. Стояха там, докато Джак се изгуби от погледа им.

— Нали ще намери леля Грейс?

— Каза, че ще опита.

— Ще я намери.

— Моля те, не храни големи надежди, миличка — отговори Джиа, коленичи зад дъщеря си и я прегърна. — Може да не я видим повече.

Усети, че Вики се вцепени и съжали за последните си думи.

— Джак ще я намери. Той може да направи всичко.

— Не, Вики, не може.

От една страна Джиа искаше Джак да не успее и да го види унизен в очите на Вики, но от друга желаеше Грейс да се върне вкъщи и да спести на дъщеря си болката от разочарованието.

— Защо не го обичаш вече, мамо?

Въпросът я изненада.

— Кой каза, че някога съм го обичала?

— Така беше — отговори Вики и се обърна към майка си.

Невинните й сини очи се вторачиха в Джиа.

— Не си ли спомняш?

— Е, може и да съм го обичала малко, но вече не.

— Защо?

— Понякога не се получава.

— Както с теб и татко ли?

— Ами…

— Обичаш ли Карл? — намусена попита Вики.

Явно бе загубила надежда, че ще получи отговор на въпроса си и задаваше втори.

— Не. Не се познаваме толкова добре.

— Той е гаден.

— Нищо подобно. Много е мил. Трябва да го опознаеш.

— Гаден е.

Джиа се засмя и дръпна плитките й. Карл се държеше като всеки мъж, който нямаше контакти с деца. Чувстваше се неловко в присъствието на Вики. Беше скован и снизходителен. Не можеше да счупи леда, но се опитваше.

Карл беше главен счетоводител. Умен, духовит и изискан. Цивилизован човек. Не като Джак. Запознаха се в агенцията, където Джиа занесе няколко реклами за фирмата му. Последваха телефонни обаждания, цветя и вечери. Нещо се развиваше. Не беше любов, но едно хубаво приятелство. Карл беше мъж, какъвто наричат „изгодна партия“. Джиа не обичаше да възприема мъжете по този начин. Това я караше да се чувства като хищник, а тя не беше тръгнала на лов. Ричард и Джак, единствените двама мъже през последните десет години от живота й, я бяха разочаровали дълбоко. Ето защо, засега държеше Карл на разстояние.

И все пак… трябваше да мисли за някои неща. Парите бяха постоянен проблем. Не искаше издръжка, но известни суми от време на време биха помогнали на детето. Ричард изпрати няколко чека, след като се върна в Англия. Не че имаше финансови затруднения — той контролираше една трета от богатството на Вестфален. Но скоро след сватбата Джиа разбра, че поведението му е импулсивно и безотговорно. Той изчезна в края на миналата година. Не се знаеше къде е отишъл, но никой не се разтревожи. Не му се случваше за пръв път да замине, без да се обади някому.

Джиа правеше всичко, което беше по силите й. Трудно се намираше работа за художник на реклами, но тя успяваше. Карл се грижеше да има поръчки и макар че се притесняваше, тя оценяваше това. Не искаше решенията относно връзката им да се влияят от икономическото й положение.

Изработването на реклами беше единственият начин да издържа себе си и Вики. Държеше да бъде вкъщи, когато дъщеря й се прибираше от училище. Вики трябваше да знае, че майка й винаги ще бъде до нея. Но не беше лесно. Не беше толкова наивна, за да смята, че парите решават всичко.

Всичко това й напомни, че трябва да плати наема за апартамента си. Сметката я чакаше, когато предишния ден се отби там. Да стои тук и да прави компания на Нели беше приятна промяна на обстановката, но я откъсваше от работата. Наближаваше крайният срок за две от поръчките, а парите й трябваха. Плащането на наема щеше да се отрази неблагоприятно на финансовото й положение, но трябваше да го направи.

Джиа се качи в спалнята за гости на третия етаж, където с Вики бяха прекарали последните две нощи. Трябваше да поработи. Условията в апартамента й липсваха, но си беше донесла голям скицник.

След един час рисуване реши да си почине. Потърси сметката за наема, но не я намери. Излезе на площадката на стълбището и извика:

— Юнис! Видя ли сутринта един плик на тоалетката?

— Не, мадам — чу се някъде отдалеч отговорът й.

В такъв случай, оставаше само една вероятност.