Франсис Пол Уилсън
Проклятието (24)

1.

Манхатън

Петък, 3 август 198-

Джак се събуди малко преди десет сутринта. Чувстваше се изтощен.

Предишната нощ се бе прибрал ликуващ от успеха, но радостта му бързо се изпари. Беше самотен. Изпи набързо две бири, скри втората половина от хонорара зад кедровата дъска и си легна. Ала след няколко часа се събуди съвсем безпричинно. Въртя се един час в леглото и накрая се отказа от опитите да заспи. Догледа „Невестата на Франкенщайн“ и се унесе в неспокойна дрямка.

Стана и се изкъпа, за да разсъни. За закуска дояде какаовите пасти и отвори кутия захаросани пуканки. Докато се бръснеше, видя, че термометърът пред прозореца на спалнята показва трийсет и два градуса — на сянка. Облече тънък панталон и риза с къси ръкави и седна до телефона. Трябваше да се обади на две места — на Джиа и в болницата. Реши да остави Джиа за накрая.

Телефонистката от болницата му каза, че телефонът в стаята, която търси, е прекъснат и мисис Бахти вече не е тяхна пациентка. Сърцето му се сви. По дяволите! Макар да бе разговарял с възрастната дама само няколко минути, стана му мъчно, че е умряла. Каква нелепа смърт! Поне успя да й върне огърлицата, преди жената да замине на оня свят. Помоли телефонистката да го свърже със стаята на медицинските сестри и след малко чу гласа на Марта.

— Кога почина мисис Бахти? — попита той.

— Доколкото ми е известно, тя не е умирала.

— На друг етаж ли я преместиха?

— Не. Внукът и внучката…

— Внучката ли?

— Няма да ти хареса, Джак — не е русокоса. Както и да е, те дойдоха на регистрацията, докато се сменяхме сутринта и ни благодариха за грижите към баба им. Казаха, че отсега нататък те ще я гледат. После излязоха. И когато отидохме да я видим, тя не беше там.

Джак отдалечи слушалката от ухото си и се намръщи, сетне попита:

— Но как са я извели? Та тя не можеше да върви.

— Знам ли. Но колежките ми казаха, че едноръкият се държал много странно към края на смяната и през последните няколко часа не пускал никого при нея.

— Но защо са го оставили да се измъкне? — Неизвестно защо Джак се ядоса. Чувстваше се като загрижен роднина. — Старицата се нуждаеше от помощ. Не можете да позволявате на който и да било да ви се меси. Трябваше да извикате охраната и да…

— Успокой се, Джак — прекъсна го Марта. — Аз не бях тогава там.

— Да, вярно. Извинявай. Само че…

— Освен това ми казаха, че снощи болницата приличала на зоологическа градина, след като един от пациентите избягал през прозореца на петия етаж. Цялата охрана се стекла там. Много странно! Оня имал гипс и на двете ръце, но въпреки това счупил прозореца на стаята, слязъл някак долу и изчезнал.

Джак усети, че гръбнакът му неволно се изопва.

— Гипс? На двете ръце?

— Да. Снощи го приели по спешност. Костите му били строшени. Никой не знае как е слязъл по стената, при това сигурно се е нарязал доста лошо, като е минавал през стъклото. Но не лежеше долу на тротоара, значи е успял да избяга.

— Но защо през прозореца? Арестуван ли е бил?

— Това е най-странното. Можел е да излезе съвсем спокойно през главния вход. Всички мислим, че внуците са измъкнали мисис Бахти по време на суматохата.

— Как изглеждаше оня, дето е излязъл през прозореца? Имаше ли превръзка на лявото око?

Джак затаи дъх, докато чакаше отговора.

— Нямам представа, Джак. Познаваш ли го? Мога да ти кажа името му.

— Благодаря, Марта, но това няма да ми помогне. Няма значение.

Той й каза дочуване, стисна слушалката и се вторачи в пода.

Ядосан, той се отърси от мислите и се съсредоточи върху друг проблем — изчезването на Грейс Вестфален. Не разполагаше с никакви улики, освен с ненадписаното шишенце с билкова течност и смътното подозрение, че то има някаква връзка със случая.

Взе шишенцето и отвинти капачката. Мирисът беше непознат, но определено ухаеше на билки. Капна малко на пръста си и опита течността. Не беше неприятна. Трябваше да я даде за анализ и да разбере откъде е дошла. Може би съществуваше някаква слаба вероятност шишенцето да има връзка с изчезването на Грейс.

Отново взе телефонната слушалка с намерението да се обади на Джиа, но после я остави. Не понасяше ледения й тон. Първо щеше да свърши нещо друго — да се обади на откачения еднорък индус и да разбере какво е направил с възрастната жена. Набра номера, който Кузум му бе дал предишния ден.

Отговори някаква жена. Гласът й беше нежен и без акцент. Кузум бил излязъл.

— Кога ще се върне?

— Довечера. Джак ли го търси?

— Ами, да — стреснат и озадачен отговори той. — Как разбрахте?

Смехът й беше мелодичен.

— Кузум предположи, че ще се обадите. Аз съм Колабати, неговата сестра. Тъкмо се канех да ви потърся в офиса. Искам да се запознаем, Джак!

— А аз искам да знам къде е баба ви!

— На път за Индия — безгрижно отговори тя, — където за нея ще се грижат нашите лекари.

Джак се поуспокои, но още се притесняваше.

— Това можеше да се уреди, без да я измъквате крадешком през задния изход.

— Разбира се. Но вие не познавате брат ми. Той върши всичко по свой начин. Също като вас, както разбрах от думите му. Това ми харесва. Кога ще се срещнем?

Нещо в гласа й заличи безпокойството му за баба й. В края на краищата, за възрастната жена се грижеха лекари…

— Колко ще останете в Щатите? — попита той, за да спечели време.

— Аз живея във Вашингтон. Дойдох тук веднага, щом чух за баба. Знаете ли къде е „Уолдорф“?

— Чувал съм го.

— Защо не се срещнем в шест в „Пийкок Али“?

Мисля, че ме канят на среща. Е, защо не?

— Добре. Как ще ви позная?

— Ще бъда облечена в бяло.

— Тогава до шест.

Той затвори, като се чудеше на безразсъдното си настроение. Срещите с непознати женя изобщо не бяха в стила му. Но сега му предстоеше най-трудното — да се обади на Джиа.