Франсис Пол Уилсън
Проклятието (27)

4.

Лятото свършваше. Той беше на седемнайсет години и живееше в Джонсън, Ню Джърси — провинциално градче в Бърлингтън Каунти. Баща му работеше като счетоводител, а майка му беше още жива. Брат му следваше медицина в Ню Джърси, а сестра му — право в Рътгерс.

На ъгъла на тяхната улица живееше мистър Вито Канели, самотен пенсионер. Работеше в двора си от ранна пролет до късна есен. Особени грижи полагаше за моравата си. През две седмици засаждаше нови чимове и всеки ден я поливаше. Мистър Канели имаше най-зелената трева в квартала. Моравата му беше безупречна. Но веднъж някой мина за по-напряко през нея. Първите няколко пъти може би беше случайно, но за някои склонни към хулигански прояви хлапета в махалата това явно започна да се превръща в навик. Минаването през ливадата на „дъртия макаронаджия“ стана петъчен и съботен ритуал. Мистър Канели сложи ограда от бели колчета и помисли, че е решил въпроса.

Една сутрин Джак отиваше у семейство Торо, които живееха зад мистър Канели. Последните няколко лета изкарваше пари от градинарство и подрязване на трева. Харесваше работата, но най-много му се нравеше факта, че сам може да определя работното си време.

Стигна до двора на мистър Канели и зина от почуда.

Колчетата бяха съборени. Тревата беше осеяна с безброй бели дъсчици. Декоративните дръвчета, които всяко лято разцъфтяваха в различни цветове, бяха прекършени. Пластмасовите розови фламинго, на които всички се смееха, бяха разбити на дребни парчета. А по моравата зееха широки и дълбоки бразди. Онзи, който беше направил това, не се бе задоволил само да мине с автомобила си и да смачка тревата, а беше разорал и изпочупил всичко.

Джак се приближи и видя една фигура, която стоеше до ъгъла на къщата и гледаше разрухата. Мистър Канели. Раменете му бяха прегърбени и трепереха. Слънчевата светлина хвърляше отблясъци по сълзите на лицето му. Джак знаеше съвсем малко за него. Мистър Канели беше кротък човечец. Не безпокоеше никого. Беше вдовец и нямаше деца. Имаше само двора си — неговото любимо занимание, произведение на изкуството и фокус на остатъка от живота му. Джак знаеше колко усилия изисква градинарският труд. Никой не биваше да вижда как старанието му е така безпричинно унищожено. Старците не трябваше да плачат.

Безпомощността на мистър Канели отприщи нещо в Джак. И по-рано се бе ядосвал, но в онзи ден гневът му граничеше с безумие. Стисна зъби, цялото му тяло затрепери и мускулите му се свиха на възли. Имаше представа кой бе направил това и можеше да потвърди подозренията си. Едва потисна неудържимото си желание да намери злосторниците и да мине с колата си през градините им.

Разумът надделя. Нямаше смисъл да влиза в затвора, а те да продължават да играят ролята на нещастни потърпевши.

Имаше друг начин.

Приближи се до мистър Канели и каза:

— Мога да оправя тази работа.

Старецът избърса лицето си с носна кърпа и го изгледа гневно.

— И защо? За да можете ти и приятелите ти да го унищожите отново?

— Ще го направя така, че това да не се случва повече.

Мистър Канели го гледа дълго, без да каже нищо, после рече:

— Влез вътре и ми разкажи как.

Джак не му обясни всички подробности, само изброи материалите, които щяха да му трябват. Добави петдесет долара за труда си. Мистър Канели се съгласи, но каза, че ще му даде парите, след като види резултата. Стиснаха ръце и изпиха по чашка италианско вино.

Джак започна още на следващия ден. Купи трийсетина малки тисови дръвчета и ги засади на разстояние един метър по края на двора, а мистър Канели се залови да възстановява градината си. Работеха и разговаряха. Джак научи, че злината е сторена от малка светла кола и тъмен микробус. Възрастният човек не беше видял номерата им. Извикал полицията, но вандалите изчезнали. Обаждал се и преди, но инцидентите били толкова незначителни, че ченгетата не приели оплакванията му сериозно.

Сетне купиха трийсет метални тръби, които скриха в гаража на мистър Канели. После двамата изкопаха еднометрови дупки зад всеки тис. Късно една нощ Джак и старецът напълниха тръбите в гаража с цимент. След три нощи ги сложиха зад тисовете и отъпкаха пръстта около тях.

Издигнаха отново оградата от бели колчета и мистър Канели продължи да възстановява градината си. Джак само трябваше да чака.

Август свърши и училището започна. През третата седмица на септември дворът на възрастния човек беше отново безупречен. Новата трева поникна и го разкраси.

Злосторниците явно бяха чакали точно това.

Една неделя воят на сирените събуди Джак в един и половина след полунощ. Около къщата на мистър Канели проблясваха червени светлини. Джак нахлузи джинсите и изтича навън.

На тротоара лежеше преобърнат черен микробус. Във въздуха се носеше миризма на бензин. На светлината на уличната лампа Джак видя, че шасито е разбито, таблото — изскубнато, лостът за скоростите — изкривен, диференциалът не ставаше за нищо, а резервоарът — пробит. Наблизо беше спряла пожарна кола, която се готвеше да измие района.

Джак се приближи до къщата на мистър Канели. Там имаше жълт шевролет камаро. Предното стъкло беше счупено, а от капака излизаше пара. Радиаторът беше пробит, предната ос — изкривена, а моторът — напукан.

Мистър Канели стоеше на стълбите. Махна на Джак и пъхна петдесет долара в ръката му.

Джак застана до него и гледа, докато изтеглиха двете коли. После измиха улицата и пожарникарите и полицаите си отидоха. Щеше да се пръсне от щастие. Имаше чувството, че ще литне. Никога не бе изпитвал такова задоволство. Нищо не можеше да го опияни до такава степен.

Така започна всичко.