Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Reveille, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Морел

Заглавие: Последно разкритие

Преводач: Златозар Керчев

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: канадска

Печатница: „Абагар“, Велико Търново

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-013-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4550

История

  1. — Добавяне

7.

Разбуди го гръм.

Беше сънувал зелени поля и разцъфнали овощни градини, че бягаше нагоре по някакъв баир, баща му беше някъде наблизо до един дъб и колкото повече бягаше, толкова повече върхът отиваше нагоре, баща му вече се беше превърнал в неясна фигура и когато стигна там, препъвайки се, баща му вече го нямаше. Той описа пълен кръг, като го търсеше, взираше се в просторните зелени полета, растящата трева, а един издължен хълм със скали в единия край му се стори приличен на гроб — баща му беше там и правеше усилие да се измъкне. Мъчеше се да си пробие път и тогава отново заваля, дъждът беше лек в началото, след това се насочи към него, като го шибаше в лицето. Не можеше да вижда. Протегна ръка, за да докосне дървото, но не можа да го намери, вдърви се при внезапната светкавица и гърма от нея.

Бяха точно навън от вратата, а той седеше полуизправен в леглото, с протегнати ръце, без да знае със сигурност къде се намира. Оказа се, че сержантът не е бил прав. Само един беше излязъл в отпуск. Другите се бяха прибрали малко след девет, казаха здравей и заспаха, а сега отхвърлиха завивките с думите: Всемогъщи боже! Какво, по дяволите, става?

Пушечната стрелба беше отговорът на всички въпроси. Стените се тресяха от непрекъснатия пукот, а войниците набързо се измъкнаха от леглата си, като навличаха бричовете си, грабваха пушките си, хукваха към вратата и побягваха в тъмното.

Междувременно Прентис не беше помръднал от мястото си. Оттам, където седеше, той забеляза преминаващите виещи се образи на хаоса. Още стрелба, светлини, които прорязват нощта. Преди да се е ориентирал, той си нахлузи панталоните, които беше настанил нагънати на леглото, посегна към ботушите си, смрази се, когато си спомни какво му беше казал сержантът, остави ги и препъвайки се и озадачен, се отправи към вратата.

Като че ли навсякъде имаше конници. Те създаваха неспирен силен шум, след тях се трошаха масивни предмети. Струеше стрелба от постройките, конници падаха. Пламъци, барака, обхваната от огън, друга, започваща да гори, беше трудно да се каже в прахоляка поради конете и мрака, но, като се съдеше от проблясъците от оръжията на ездачите, можеше да се предположи, че са мексиканци с тъмни, мрачни, мустакати физиономии, обхванати, като в рамка от техните сомбрера и патрондаши върху гърдите, с пискливи гласове и пламнали погледи.

Даже не знаеше кога го направи. Известно време престоя прав, наполовина заспал и зашеметен от това, което ставаше край него, с ръка протегната и подпряна на грапавата рамка на вратата. В следващия момент той крачеше бавно напред, хипнотизиран от суматохата наоколо, чувстваше се напълно безпомощен. Но не можеше да се спре. Конете бяха около него, по-наблизо, по-големи, въртяха се от двете му стрини и той съзнаваше, че не трябваше да бъде тук, подканяше се да избяга, но не успяваше. Един от конете го удари, завъртя го и едва не го повали, той разпери ръце в усилие да запази равновесие, падна върху едното си коляно. Насъбра сили, изправи се и видя как срещу него връхлита друг конник с вдигнато мачете, готов да нанесе удар. Тридесет крачки, после двадесет, все по-голям, докато наближаваше. Почувства меката плът на врата и на гърдите си, където щеше да се стовари острието, каза си, че трябва да побегне, но не можеше, конникът е даже още по-наблизо, по-голям, мачетето извива дъга, докато отнякъде вляво от едно дуло изскача пламък и ездачът е свален от коня, кракът му се закача в стремето, конят обърква крачката си и, залитайки встрани, отминава. Ездачът, все още с крак в стремето, подскача и се извива, докато продължава да се движи с коня.

Прентис не можеше да диша. Каза си, че трябва да диша. Обърна се със замъглено съзнание към мястото, откъдето беше дошъл изстрелът, но там нямаше нищо. Напрегна зрението си, за да може да проникне в тъмнината.

Нищо.

И тогава част от тъмнината се отдели. Могъща и масивна. Един мъж, висок, с квадратно лице, издути гърди, цивилен, бягаше, залягаше, стреляше, бягаше. В едната си ръка държеше полуавтоматичен пистолет, ръката, с която стреляше, и автоматична пушка в другата, и бягаше срещу Прентис, също както конникът преди него. Прентис стоеше там изумен, всичко беше същото, както с конника, освен това, че този път нямаше изстрел да повали мъжа, който наближаваше бързо и удари с рамото си Прентис толкова силно, че и двамата паднаха.

Устните на Прентис се раздвижиха в прахоляка.

— Какво е това? Кой…

— По дяволите, не се изправяй!

Прентис почувства една ръка върху колана си, друга на яката си и тези ръце го дърпаха и ръгаха. За момент видя пред себе си бараката силно уголемена, почувства, че двете ръце го натикват в нея и го притискат върху пода.

И тогава, също така бързо, както се беше появил, цивилният се въртеше в тъмнината, заставаше неподвижно, когато го осветяваха пламъчетата от оръжията на ездачите, като стреля два пъти срещу тях. След това, хуквайки към тях, изчезна.

Прентис остана да лежи върху пръстения под на бараката, загледан втренчено през отворената врата по посока на мъжа. Чувстваше напрежението по гръбнака и шията си, където мъжът го беше сграбчил, чувстваше драскотините на коленете и ръцете си, върху които беше паднал. И още нещо, нещо в ръцете си. Автоматичната пушка. Даже не беше знаел, че мъжът я беше оставил. Прентис я гледаше изненадан от откритието си, че се движи, че я пипа, че я вдига, без в действителност да се цели, когато стреля веднъж през вратата.