Дейвид Морел
Последно разкритие (31)

30.

Колоната лагеруваше в другата страна на селището на около сто ярда. Заповедите бяха ясни: никакво вземане-даване с местните хора, освен ако няма друг избор. В този случай водата налагаше общуване. Бяха разчитали на камионите за вода в случай на нужда, но сега за първи път те бяха използвани за тази цел и никой не беше взел под внимание разрушенията, които щяха да бъдат причинени от пътищата: стопени лагери, прегрети радиатори, спукани гуми, огънати амортисьори, картери, издраскани от камъни до изпотрошаването на кожусите им. Понякога маслото изтичаше със същата бързина, с която го наливаха. Беше им необходима вода, най-вече за камионите и конете — хората можеха да се оправят сами, да ограничат дажбите си, ако се наложеше — и докато разполагаха със запаси за още един ден, не искаха да поемат риск за нещо неочаквано. Взеха според възможностите на кладенеца, като гледаха той да не пресъхне, и оставиха достатъчно вода за селото, отидоха при кмета и му дадоха квитанция. Това беше лишено от смисъл, тъй като осребряването на тази квитанция беше свързано с пресичане на границата, а по всяка вероятност през целия си живот кметът не се беше отдалечавал толкова много от селото, но така беше по-лесно, отколкото да се дават пари, а и каква полза от пари в това село.

Сега, когато слънцето почти залязваше, войниците подредиха камионите и каруците в кръг. Периметърът се охраняваше, бяха очертани линии с колчета, конете вързани, войниците сваляха юзди й седла от конете и ги разтриваха.

Прентис почака залеза, преди да донесе една срязана газена тенекия и я напълни с вода.

— Това ти стига — каза той на коня си. — Ще ти стане лошо.

След малко наля още. После окачи на главата на коня една торба със зоб и го изчака да я изяде. Това беше зърно от армейския резерв. Експедицията беше организирана набързо и той не искаше да се отдалечава, тъй като се опасяваше, че може да има примесени камъчета и че конят ще откаже да яде. Ако имаше, щеше да му се наложи да хвърли торбата и да покаже на коня, че му носи нова храна, да проверява по-внимателно за камъчета, да се надява, че конят няма да отхвърли и новата порция.

Излезе, че зърното е отлично, и след като конят се нахрани добре, Прентис го разтри още веднъж и доволен от това, че е постъпил по най-добрия начин, се зае със себе си.

За разлика от следващите експедиции, когато се опъваха палатки трапезарии и специални групи приготвяха храна за останалите, тези войници бяха принудени сами да се грижат за кухнята си. Най-често ястията бяха във формата на дажби, които им се даваха в първия ден на похода — боб и изсушено говеждо, сухар, бекон, кафе — които те носеха със себе си и които попълваха в движение от продоволствените камиони. В резултат раниците им бяха препълнени и докато войниците имаха избора да се презареждат при по-тежки случаи, самата храна беше с нищожни хранителни качества и се избираше главно заради обема й. Освен това тя не се разваляше и тъй като вкусът й беше непривлекателен, стигаше за дълго време.

Сега, с ожулени до червено бедра, с болки в гръбнака и седалището в резултат от това, че от месеци не беше яздил, Прентис спря, като кривеше краката си от болка и се разтършува из торбата си. Засмука парче сухар, докато вадеше захарта, кафето и говеждото, и с отмалели колене тръгна към сержанта, който беше в компанията на няколко войници.

Бяха се разположили в кръг и се мъчеха да запалят огън. При настъпващата тъмнина Прентис виждаше през пространството между краката им светлинки от драснати клечки кибрит, чудеше се какво ли са намерили за горене. Видя мъртви и изпечени от слънцето клони от мескит, съчки, натрупани накуп, и сержанта, който запали нова клечка. Припламна и угасна. Сержантът драсна друга, после още една и съчките бавно поеха, краищата им се накъдриха, посивяха, ярки пламъци, все по-големи, разпростиращи се, осветяващи земята около ботушите им. Сержантът добави още клони, уголемявайки купчината. Пламъците обхванаха и тях, а сержантът прибавяше все повече, докато целият храст свърши.

Нямаше голяма полза. Най-напред мескитът не горя дълго време, а разполагаха само с два храста, всички в лагера търсеха по земята около себе си с надежда да намерят нещо. При студа, който се спусна заедно с тъмнината, мескитът излъчваше някаква топлина, но недостатъчна, за да може да се готви, и най-доброто, което можеха да направят, е да се съберат на едно място и да огреят ръцете си. Десет минути, и храстите, и огънят вече ги нямаше.

Прентис се върна близо до конете, седнал в седлото си, премести пистолета си така, че кобурът му да лежи по дължината на горната част на бедрото му, откачи манерката си от колана и, като извади чашата си, наля в нея малко вода. После взе захар от раницата си, разбърка я във водата, отхапа парче говеждо и го задъвка, дъвка известно време, после, след като глътна, пийна.

Водата имаше леко метален вкус. Трудно можеше да се каже, че захарта притежаваше някакъв вкус, и това беше сигурен знак, че му липсва вкус, какъвто и да е. Също както каменната сол, която беше опитвал от време на време през целия ден. Когато почувстваше вкуса на солта, разбираше, че това му е достатъчно и спираше. Сега той отпи от несладката захарна вода, отхапа още едно парче от говеждото и се загледа наоколо из лагера.

Имаше прави войници, загърнати в одеяла, треперещи. Някои набиваха колове за палатки, но земята беше твърда и след малко те се отказаха. Други просто лежаха до седлата си, като избутваха камъчетата под себе си. Главите им върху раниците. Няколко души все още поддържаха огньовете, пламъците понамаляваха, а те седяха край тях, захапали кой бисквита, кой парче месо.

— Господи — Прентис чу възклицанието недалеч вдясно от себе си, най-високия глас, който беше чул досега. В контраст с духа, който имаха в началото, другите войници бяха тихи и мълчаливи, просто прекалено уморени, за да приказват много.

Той отпи още от захарната вода, като сега вече почувства някаква сладост, мислеше, чу, че два коня край него цвилят, глътна плявата от говеждо и бисквита в устата си, реши се и се изправи. Малко по-нататък различи донякъде черни на фона на сивата нощ камионите, които се разполагаха в кръг, и образуваха част от периметъра на лагера. Чу шума от вдигането на страничен капак. После някой запали фенер и той видя трима шофьори, прилични на жълти сенки, които оглеждаха един мотор, като единият от тях сочеше нещо вътре. Пет камиона по-нататък се показа друг фенер, двама шофьори вдигаха с крик едно колело и занадничаха отдолу. Той премина с поглед лагера, първо надясно, докато стигна до конете, после отново наляво и не забеляза това, което търсеше. Засега имаше звезди, но не и луна и даже при светлината на фенерите и замиращия пламък на огньовете, осветлението не беше достатъчно, за да се различи какъвто и да е детайл. Реши, че е най-добре да се разходи около границата, която очертаваше лагерът, и, ако трябваше, да пресече самия лагер.

Това не му се наложи. Тръгвайки вляво, на около четиридесет ярда, точно където свършваха каруците и започваха камионите, той намери стареца седнал с гръб, подпрян на колелото на една каруца, с прострени крака, с лакът, опрян на седлото, свиващ една цигара. Наблизо се виждаше умиращият отблясък на огън, който стигаше достатъчно далече, за да освети движението на ръцете на стареца, но и без тази светлина Прентис вярваше, че щеше да успее да го открие.

Прентис беше мислил дълго време за Календър, като причината беше не това, че Календър му беше спасил живота, а нещо, което беше казал и сержантът, и сега Прентис стоеше там, смесвайки се с тъмнината, очакващ, набиращ кураж, докато големите ръце на Календър умело навиваха цигарата и я поднасяха към устните му, за да я намокри. Прентис продължаваше да чака, наблюдавайки как старецът държеше цигарата със сигурна ръка и как я залепи, обърна я, за да я навлажни по цялата дължина, после я огледа внимателно и отправи погледа си към тъмнината около Прентис.

— Боже мой, не ми казвай! Не си дошъл пак да ми благодариш.

Прентис за малко не се отдалечи. Не че не беше очаквал разговор, подобен на този в плевнята. Наистина, той се беше подготвил, беше се мобилизирал за този разговор. Но бе помислил, че е дошъл незабелязан, а през цялото време старецът е знаел за присъствието му, и отново се почувства глупаво пред стареца.

Прентис направи усилие да бъде спокоен и пристъпи напред, спирайки се до ботушите му.

— Не. Дойдох да помоля за нещо.

— Да ме помолиш за какво?

Прентис почака, вече несигурен дали трябва да продължи.

— Да ме научиш.

— Да те науча на какво?

— На всичко това.

— Не знам за какво говориш.

Старецът нямаше намерение да отстъпи и на сантиметър. Той се извърна и запали цигарата си. На светлината от клечката бръчките по лицето му се видяха дълбоки на фона на загрубялата му кожа. Рядка, прошарена коса и набола брада. Като че ли беше остарял с още десет години.

— Разбира се, че знаеш, но все пак нека ти кажа — продължи Прентис. — Когато се записах и ме обучаваха, ме занимаваха с пистолети, пушки и картечници, но първите две аз вече познавах доста добре и разбирах повече от достатъчно от коне, така че ме приеха в строя и ми дадоха книги, които да чета, и казаха, че когато бъда в постоянен лагер, най-добрият ми учител ще бъде практиката.

— И са имали право.

— Това е прекрасно, ако трябва само да се чака и да се наблюдава по цял ден, но Колумб беше нещо истинско. И сегашното положение. Когато следващия път се случи нещо подобно, а че ще се случи, е сигурно, аз не мога да разчитам на някой като теб да ме спаси.

Старецът кимна, дръпвайки от цигарата си. Върхът й просветна в тъмното.

— Ти знаеше рисковете. Ако не са ти харесали, защо, по дяволите, си се записал?

— Може би заради същото, заради което си се записал и ти.

— Не мисля така. — Това беше грешка и Прентис веднага съжали за нея, когато старецът се приведе напред и го погледна строго. — Не бъди толкова самонадеян, момче.

Прентис поклати глава.

— Прав си. Съжалявам.

— Трябва да съжаляваш. Няма да търпя някакъв деветнадесет — двадесетгодишен хлапак с румени бузи да се върти край мен и да ми обяснява колко съм му ясен. За щото ти, момче, не разбираш от нищо. От нищо. Разбираш ли ме? Ясно ли ти е дотук?

— Да, сър, ясно ми е. Затова съм тук.

Прентис се надяваше, че сър ще помогне и наистина старецът като че ли поомекна. Той изгаси цигарата си със замислен вид.

— А защо трябва да те уча? Ако приемем, че това може изобщо да се учи.

— Мисля, че няма причина.

— Точно така.

И наистина беше точно така. Нищо не стана. Старецът се обърна и се зае с приготвянето на нова цигара. Явно очакваше от него да си тръгне. Прентис направи движение да се обърне, но веднага промени решението си.

— Освен може би тази. Ти си на шестдесет и пет. Видял си всякакви битки в тази страна от Гражданската война насам и точно сега, в тази минута, немците имат подводници, които кръстосват Атлантическия океан.

— Какво трябва да разбирам от тези думи?

— Ти си последният. Не мисля, че някой се заблуждава относно това, което правим тук. Вила е само едно оправдание. Всичко това е генерална репетиция за времето, когато ще прекосим океана, и, когато това стане, с твоя начин на живот ще бъде приключено и всичко, което знаеш, ще бъде безполезно. Имаш може би десет — петнадесет години, а след това няма да те има и всичко, което знаеш, ще изчезне заедно с тебе. Предлагам ти възможност да прехвърлиш тези знания на някой друг.

Старецът направи движение, от което можеше да се заключи, че иска да говори, но Прентис не му даде тази възможност.

— Знам. Когато това свърши, ако съм жив, също няма да имам полза от него и няма смисъл да се опитвам да искам помощ от теб по този въпрос. Но то не е свършило. Същото е както с фермата на баща ми или това, което беше негова ферма, докато в последна сметка градът не се разрасна дотам, че погълна цялото място, и баща ми взе апартамент и аз се записах в армията. Всичко се променя, а аз в душата си продължавам да съм най-обикновено селянче, което рита буците пред краката си, и ми се иска да задържа в себе си нещо от стария живот.

— Преодоля ли вече това?

— Да. — Прентис кимна.

— Добре тогава, нека ти кажа нещо. А ти слушай внимателно, защото това ще е единственото проклето нещо, което ще чуеш от мен като лекция. Не си първият. Всички минаха през ръцете ми, пяла безкрайна ентусиазирана редица, до последната от индианските войни и Куба и останалото дотук, и всички те приличаха на теб и говореха по същия начин като теб и всички те имаха една и съща мисъл в сърцето си — да останат живи. Говорих с тях не както с теб. Защото, ако искаш да оцелееш, същото искам и аз, и след като веднъж се посветиш на някого, ти започваш да внимаваш за него, също както за себе си, и това е начинът, по който един човек бива убит… Ето например аз не работя с индианци, понеже съм воювал с тях и сега продължавам да бъда неспокоен, знаейки, че те са зад мен. По същия начин хората казват, че не се сприятелявам, и това е прекрасно за мен, понеже приятелите ме правят неспокоен, като съзнавам, че те са пред мен. Има само едно правило. Внимавай за себе си и не позволявай на нищо и на никой да те разсейва. Ако помниш това, ще имаш успех. Много добър успех. Сега съм уморен. След няколко часа трябва да бъда на пост и ми е необходим малко сън.

Последните думи бяха изговорени така бързо, че като че ли темата даже не беше променила посоката си. Старецът се изправи и грабна едно одеяло, което се намираше до седлото му, и го обви около тялото си. Той погледна още веднъж Прентис и легна до колелото на каруцата. Прентис почака малко, но очите на стареца бяха затворени и Прентис бавно се обърна и се отдалечи.

Всички бяха все още тихи и спокойни, докато той преминаваше между тях и се насочваше към мястото, където бяха седлото и снаряжението му. Студът се беше усилил много и той се сгуши в одеялото си като останалите, оглеждайки се наоколо из лагера, където конете бяха тихи и се виждаха движещите се сенки на часовите. За момент насочи поглед към стареца, после към един неизгаснал огън, като се чудеше как са успели да го поддържат толкова дълго, но сега той гаснеше, смаляваше се и се снишаваше, едно последно припламване, после пламъче и това беше краят.