Дейвид Морел
Последно разкритие (69)

6.

И това свърши два дни по-късно близо до Парал. Бяха яздили здраво, убедени, че Вила се е скрил там. Беше логично — вратата към Юга. Ако Вила вече не беше минал, сигурно беше, че мисли за това. Битката при Гереро, по-отскорошна от онази при Агуа Калиенте, беше разцепила групата му на две, а след това още на две. Тринадесети ескадрон беше получил информацията от пленници, взети от другите войскови части. Ако продължаваха да го преследват, Вила нямаше да има друг избор и щеше да трябва да се отправи на юг, за да се реорганизира.

И така, те яздиха здраво към Парал и на един ден път от него попаднаха на някаква ферма. Мястото не беше голямо. Майорът и старецът, излегнати на малка височина, го огледаха внимателно. Една къща, която през биноклите им изглеждаше достатъчно висока, за да има горен етаж. Паднала стена, полуразрушен покрив, веранда, разсъхната и наклонена. Майорът посочи разбития навес за конете, счупената врата на оградата за добитък. Старецът кимна, докато оглеждаше по-малките постройки. Отзад имаше две, една трета, малко по-вдясно. Вратите им бяха затворени, стените непокътнати в контраст с къщата и обора.

— Може и да е. Може и да не е — изсумтя старецът. — Може би просто са разрушили някои неща, за да създадат впечатление, че мястото е изоставено.

Взеха решение и влязоха, един лейтенант и старецът поведоха една група от задната страна, а майорът изчака, докато получат възможност да заобиколят. Когато майорът ги видеше да влизат, щеше да тръгне със своята група отпред.

Групата на стареца употреби един час. Един господ знаеше на кого му е минало през ум да построи тук ферма. Защо също само един бог знаеше. Нямаше нищо, което тази земя можеше да подхрани, и нищо за конете. Пясък, камъни и сухи дерета. Накъдето и да се тръгнеше, все същото. Нямаше даже кактуси.

Двете мили като че нямаха край. Те тръгнаха отдясно, като се движеха в дъга и яздеха бавно, за да не вдигат прах, и се държаха достатъчно настрани, за да не бъдат забелязани. После спряха конете срещу възвишението, от което бяха тръгнали, и се отправиха към фермата.

Прентис имаше чувството, че не участва. Топлината от слънцето се спускаше върху му, а яловата жълта земя, еднообразните дерета, всичко това му действаше приспиващо. Знаеше, че трябва да бъде нащрек. Даже се чувстваше малко неспокоен. Но нямаше начин да не почувства, че е някъде далече и само наблюдава какво става. Той погледна с интерес стареца, който яздеше начело и разговаряше с лейтенанта: старецът говореше тихо и посочи нещо, след като бяха приближили още малко. Другите яздеха бавно, оглеждаха се вляво и вдясно, телата им се движеха в ритъма на конете. После стигнаха до мястото, където се сливаха няколко дерета, водещи към фермата, и тръгнаха надолу и сега чувството му за това, че е вън от нещата, даже се усили. Полегатите стени заличаваха хоризонта. Единственото, което Прентис виждаше от двете страни, бяха камъните, пясъка и деретата, които се сливаха в едно. Един свят, затворен в себе си, бавнодвижещи се ездачи, тракащи копита. Само те и небето, завоят на дерето, още един завой, дерето по-дълбоко, по-широко, водещо към фермата, а Прентис се движеше заедно с него.

От онази вечер насам не му се бе представила възможност да разговаря със стареца. Бяха много заети, старецът разузнаваше през по-голямата част от деня, връщаше се вечер твърде уморен и заспиваше веднага. Въпреки това няколкото им разговора през това време бяха задоволителни. На Прентис му се струваше, че старецът е по-открит, по-непринуден. Не че говореше много дълго или че казваше нещо много важно. Но стилът му беше по-лек, като че ли беше изживял нещо лошо вътре в себе си и сега беше почувствал облекчение.

Прентис изпитваше същото. След като разбираше защо той и старецът се бяха държали по такъв начин, откри, че се е освободил от безпокойството. Чувстваше, че някак си е пораснал, че се е приспособил към своите нужди и слабости. Погледна напред към стареца, който сега беше мълчалив и изучаваше дерето пред себе си. Приятно беше отново да се види старецът зает с работа. Без съмнение той знае какво прави. Не беше съществувал момент, когато да е създавал впечатление, че не е зает с нещо. Беше се отпуснал в продължение на няколко дни, но сега показваше най-добрата си форма и може би по тази причина Прентис се чувстваше до такава степен аутсайдер, докато яздеше с колоната, но съществена част от него беше някъде другаде — защото старецът контролираше положението.

Стигнаха до един завой и лейтенантът вече слизаше от коня си, когато го застигна изстрелът. Никой не помръдна, всички само спряха парализирани и уплашени. Още два изстрела и всички залегнаха. Насочиха се бързо към скалите и сливащите се дерета. Старецът скочи от коня си и залегна зад малка купчинка земя. Прентис се мушна под едно корито и напразно се мъчеше да не трепери. Той видя, че старецът пръв извади пистолета си и стреля. Още два изстрела и конете заподскачаха и се втурнаха към клисурата, а прахът, който вдигнаха, беше достатъчно плътен, за да прикрие стареца, който в това време се изкачваше нагоре.

Прентис погледна ръката си и видя пистолета си. Не можеше да разбере кога го беше извадил. Наблюдаваше катеренето на стареца, пое дъх и тръгна след него, последван от останалите. Земята под тях се ронеше. Той коленичи и като заработи с ръце и крака, стигна догоре и вдигна глава, а после я отпусна уплашен. Теренът беше прекалено открит. След затвореността на дерето му беше трудно да понася всичко открито. Сви се точно под връхния ръб, като продължаваше да трепери. Останалите войници долу стреляха, близките стени на дерето усилваха шума от изстрелите. Друга група войници бяха приклекнали в линия зад него и той откри с изумление, че, докато беше следвал стареца, те са следвали него самия. Като погледна пред себе си, той видя как старецът прехвърля ръба, как лежи плътно прилепнал към земята и пълзи. Прентис се вдигна нагоре, плъзна се навън, залегна и запълзя след него. Сега изстрелите не се чуваха толкова високо. Почувства как пясъкът и камъните под него издраскват ризата и стомаха му. Усети вкуса на прах. Потърка очите си, за да ги предпази от изгарящия допир на потта.

В този момент старецът спря. Прентис също спря, като се мъчеше да разбере защо старецът чакаше. На това място дерето правеше завой надясно и те се намираха почти до края му. Старецът направи движение с ръката си отзад напред и Прентис разбра, че той знаеше кой е зад него. Чу шум от движение в дерето. Старецът махна отново с ръка и Прентис, като пропълзя, го приближи плътно. Старецът посочи надясно и Прентис започна да пълзи в тази посока. Той спря, помежду им имаше десет стъпки. След него пълзяха други. Старецът кимна, прибра коленете си, подпря се с ръка и се изправи, като стреляше към клисурата. Същото направи и Прентис. Той стреля четири пъти, преди да разбере, че мястото е празно. Почувства, че старецът бяга край него, също започна да бяга, описа дъга, стреля отново, изпразни пистолета си, но все още нямаше никой.

Старецът продължаваше да бяга. Прентис го следваше забързано, като пръстите му правеха каквото могат, за да освободят празния пълнител и да го заменят с нов. След като застигна стареца, Прентис започна да бяга по-леко. Дерето отново зави вдясно и сега вече се забелязваше движение. Старецът стреляше, Прентис натисна три пъти спусъка и видя падащите тела. Там долу имаше шест души, бягаха, следвайки посоката на дерето, мексиканци, сомбрера, патрондаши, широки панталони, обувки с въжени подметки и пушки. Двама от тях вече бяха паднали, сега падаха други двама. Останалите двама се скриха зад един завой и старецът хукна към тях, Прентис непосредствено след него. Видя ги ясно. Бягаха като обезумели по едно равно място от дерето и Прентис спря, за да вдигне пистолета си, да се прицели и да стреля, когато старецът сграбчи китката му и я изви. Съвсем спокойно старецът зае класическа поза за стрелба с извито встрани тяло, протегната напред дясна ръка, подпрян с другата за устойчивост, и стреля два пъти, като улучи и двамата, единия в рамото, другия в крака. После бавно отпусна ръката си и се загледа внимателно към гърчещите им се тела.

— Не се съмнявах, че можеш да ги улучиш, но ми трябваха живи.

Старецът не го погледна, очите му продължаваха да бъдат насочени към тях, но Прентис разбра. Старецът вече беше в движение към края на дерето, сега вече по-бавно, към тях с нацелен пистолет, без да сваля погледа си от тях, много внимателен.

— Провери другите четирима. Виж дали са мъртви.

За Прентис не беше необходимо да мисли върху това. Той вече беше тръгнал назад. Престрелката беше приключила съвсем бързо. Цялата олелия не беше продължила повече от петдесет секунди, но това беше най-напрегнатото преживяване за Прентис досега. Все още беше развълнуван, когато стигна мястото, където лежаха телата. Трябваше да се овладее, да помисли, да свърши работата добре. Спускайки се надолу, той тръгна към тях, като ги наблюдаваше особено внимателно. Изрита встрани пушките им, направи крачка назад, следейки за някакво движение. Видя на кои ръцете бяха под телата. Имаше двама и той ги простреля в главите. После простреля и другите, съзнавайки, че точно така трябва да се постъпи, въпреки че преди това не му се беше случвало да бъде свидетел на такова нещо.

После, удовлетворен, се отдръпна. Стрелбата на войниците в клисурата беше спряла. Сега горе, вън от дерето, имаше хора, които го гледаха неподвижни. Имаше други, които вървяха към него в дерето. Те наобиколиха труповете, загледани втренчено в него и той пипна бузата си. Тя гореше. Не му беше ясно. После разбра. Преди малко беше вдясно от стареца и един отплеснат куршум го беше пернал. Даже не беше забелязал. Беше му все едно. Сега просто седеше, търкаше си бузата, загледан в телата, и не можеше да разбере кои от тях бяха на стареца и кои негови, но това също не го вълнуваше, той само продължаваше да седи, да си търка бузата, да гледа втренчено, а стомахът му се обръщаше под действието на миризмата на раните, която вече стигаше до него. Може би поради вълнението, а може би поради неприятната миризма, но той вече дишаше с глава между коленете си. Вонята продължаваше да приижда. Струваше му се, че никога няма да успее да избяга от нея.