Дейвид Морел
Последно разкритие (50)

4.

Отслабваше все повече, мърмореше си сам, съзнанието му се замъгляваше. Опита се да се изправи и падна и единственото нещо, което го спаси, беше необходимостта да стигне до войниците. Знаеше, че е загубил много време и километри и че през цялото време, докато лежеше там, губеше още. Опита се да се движи и не искаше, но знаеше, че трябва, и се мобилизира. Изправи се и тръгна нагоре по брега.

Доколкото можеше сам да каже, реката беше доста права. Реши, че ако завие вдясно, ще намери някакъв знак къде бяха отишли нападателите. Наистина, щеше да бъде много лошо, ако загуби следата, тези много войници и коне, и снаряжение. Целият въпрос беше колко време ще му отнеме това и той тръгна, крачейки бавно, залитайки. Чорапите и парцалите в ботушите му бяха мокри и му убиваха, правеха му пришки. Той не се отказваше, вглеждаше се в далечината, оставяше зад себе си дървета и баири и каменни огради от близките ферми, които бяха изгорели. Хората, които живееха там, лежаха мъртви. Отминаваше ги без внимание и сега откриваше, че пада. Веднъж или два пъти не би го смутило, но падаше много често, а сега откри и това, че преминава места, които му се струваха познати. Беше заобиколил, връщаше се по пътя, по който беше дошъл, завиваше отново, забелязваше някакъв ориентир в далечината, дървета или скали или върхове на хълмове и куцукаше към тях. Забелязвайки друго място и закуцуквайки и към него, той разбра не след дълго, че е там, където тревата беше стъпкана и че е бил тук известно време, докато е следвал пътя си. Не можеше да проумее защо всичко сивееше и изведнъж се досети, че слънцето е почти залязло. Не знаеше колко време е вървял. Не знаеше колко път е изминал. Едва ли можеше да си спомни нещо такова, а след това, падайки в тъмното, откривайки, че не е в състояние да стои прав, че трепери, без да може да се владее, и че повръща, той легна в калта, загледан право пред себе си в нещо, което го очароваше, докато накрая му стана ясно, че това е огън, и без сили запълзя към него.

По-късно му казаха, че за малко са щели да го застрелят, представлявал е тъмен обект, който се е движел към лагера. Но после чули стенания и поели риска да го изчакат и се оказало, че това е само едно малко момче, облечено в дрипи, което пълзяло, едната ръка напред, после другата, свити колене, пак пълзяло и не стигнало до огъня, само протегнало една ръка, оставали са още двадесет ярда, е се отпуснало в калта и не помръднало.

Те му се мръщеха, колебаеха се, след това се втурнаха да видят дали не могат да помогнат, вдигнаха безчувственото тяло, което се беше движило към огъня. Намериха шапката на войника от Съюза там, където момчето я беше мушнало в ризата си при влизането си в реката. Свалиха дрехите му и го увиха в одеяло, затоплиха го до огъня, докато сушаха дрехите му и се опитваха да го нахранят, гореща течност и малко месо, но момчето не искаше и да се докосне до месото.

Когато на следващата сутрин тръгнаха, то още спеше. Сложиха го в една каруца и то не се събуди до обед. Даже тогава беше в делириум, почти не пиеше, унасяше се в сън и в действителност не се събуди до следващия път, когато се установиха на лагер. Като ядеше нещо от това, което му дадоха, той ги гледаше втренчено, докато му разказваха как са го намерили и как за малко не е умрял. Казаха му и това, което бяха чули от него за някаква река и се чудеха какво ли му се беше случило. Не искаше да говори. Унесе се отново в сън и когато се събуди през нощта, мислеше достатъчно ясно и разбра, че те не знаят за майка му, баща му и другите. Ако знаеха, нямаше да му се доверят. На сутринта той каза, че баща му е крадец и че го е изоставил, че е вървял след колоната за храна, че се е опитал да премине реката и за малко не се е удавил. Те го гледаха. Той не знаеше дали му вярват. Остана при тях през целия декември, движеше се на югоизток с колоната към Савана, шляеше се тук и там из покрайнините на града, когато го превзеха, а после навлезе на самото място и откри какво могат да причинят на един град шестдесет хиляди наежени мръсни, уморени мъже. Най-напред ограбиха кръчмите и хотелите, унищожавайки всичко, което ги спира, а след това унищожаваха просто заради самото унищожение, прозорци, врати, маси, столове, къртеха черчевета, трошаха огледала, войници се движеха по улицата с по няколко бутилки под едната мишница, докато със свободната ръка надигаха други. Разсипваха магазини за хранителни стоки, кухни, пекарни. В промеждутъците от време нападаха жени.

Продължаваше да търси каруцата, войниците, с които беше дошъл, но не можеше да ги открие. Видя офицери, които стояха по ъглите, опитваха се да не забелязват безобразията, даже сами вземаха участие в тях.

Беше очевидно, че не можеха да ги спрат, даже и да искаха. Целта на похода беше да бъде предаден на Юга урок, а урок, предаден наполовина, не можеше да се усвои. Трябваше да правят това докрай. Войниците нямаха намерение да спират. След седмици почти неограничена свобода те щяха да бъдат възпрени и ако това беше съдено да бъде последната им възможност, те бяха решени да се възползват от нея максимално. Закачаха жени, отвличаха ги от улицата. Шумът беше оглушителен, викове, писъци, от време на време по някой изстрел, бягащи хора, сбивания между войници, няколко пожара.

Накрая той не можеше повече да понася това, като мислеше, че тези, които бяха избили семейството му, ще са в самия разгар на всичко. Отвратен от този спектакъл дотам, че не намираше сили, за да ги търси, даже невярващ, че би ги разпознал, несигурен в това, къде са хората, с които беше дошъл, той напусна града, заобикаляйки покрайнините, стигайки на финала операционната база на Шермън.

Тя беше на север, в равнина, от която се виждаха отлично реката и океанът. Бяха опънати палатки, приготвени места за конете, поставени часови. Двадесет и първи декември, студено даже в Джорджия, запалени лагерни огньове, струйки тънък сив пушек, носещ се към небето. И даже в равнината вълнението от града му беше много, виковете, писъците, откъслечните изстрели, шумът от чупене на врати и прозорци. Пожари изпращаха огромни черни облаци, които надвисваха над всичко и се разпространяваха и покриваха града като шапка.

Беше добре, че се махна. Сега разбираше колко не на място би изглеждал с дрипавите си селски дрехи, военна шапка и мръсно лице. Щеше да изглежда даже трогателно. Знаеше и това, че ще му трябва някаква помощ, някакви дрехи, някаква храна, място за спане, и че ако беше загубил войниците, спасили му живота, ще трябва да намери някои други. Той приближи един от часовите.

— Какво има, момче?

— Трябва ми нещо за хапване.

— Махай се.

— Трябва ми нещо за хапване.

Часовият посегна да го удари, но се намеси един войник, който минаваше наблизо, и го спря.

— Какво има?

— Нищо, сър. Този хлапак не иска да се маха. Реших, че трябва да го принудя.

— Какво се е случило? — Този път въпросът беше отправен към момчето.

— Трябва ми нещо за хапване.

Войникът направи гримаса и каза на часовия:

— Пусни го. — Часовият вдигна рамене. Войникът направи движение с ръка.

Войникът беше офицер и се наричаше Райърсън и това беше началото на всичко, което имаше значение.