Дейвид Морел
Последно разкритие (68)

5.

— Мисля, че ще е най-добре, ако поговорим — каза Прентис.

Старецът лежеше изтегнат, завит в едно одеяло, главата му подпряна на седлото, на известно разстояние от другите. Очите му бяха затворени при появата на Прентис, но Прентис все пак започна да говори и старецът обърна главата си и го погледна.

Двамата се чувстваха неловко и известно време не беше казано нито дума.

Прентис насочи погледа си към земята. Не знаеше как да го каже.

— Аз те излъгах.

Старецът вдигна рамене.

— Казах ти, че баща ми живее в апартамент в някакъв град, но това не е така. Той е мъртъв.

Старецът отново вдигна рамене.

— Знам.

Прентис не го попита откъде знае, а продължи:

— Излъгах те и за друго нещо. Може би не точно съм те излъгал, но не ти и противоречих. Имаш право. Мислех за теб като за мой баща. Поне в известна степен. Ти ми спаси живота. Аз не знаех какво правя, и все още не знам, но сега, след като прекарах тук известно време, разбирам, че не ставам за тази работа. Използвах те като охрана. Някой, на когото да говоря и който да ме защитава.

— Това беше очевидно от началото. Какво значение има?

— Има и то е, че нищо не става. В теб има неща, които не харесвам. Често ме разочароваш. Не, не това. Даже ме отвращаваш. А нещата, на които трябва да ме учиш, вече не ми изглеждат важни. Аз просто запълвам времето си с нещо. Когато всичко това свърши, няма да ме има. Аз те използвах. Постъпвам лошо и изпитвам срам. Исках да обясня, да ти кажа, че съжалявам.

— Това ли е всичко? Свърши ли?

— Просто да ти кажа, че повече няма да живея на твой гръб. Достатъчно сме близки и не можем да не бъдем заедно, но положението няма да бъде същото, каквото беше. Ако не се държиш както трябва, аз ще стоя далеч от теб.

— Така ли? Сигурен ли си?

Прентис го погледна и кимна.

— Много добре тогава, нека ти кажа нещо. Някога имах жена и син. През деветдесет и седма. Ел Пасо. След като се върнах от Мексико.

Прентис можеше само да го погледне учудено.

— Разбира се — продължи старецът, — ти не знаеше това. Истина е. Избягвах тази тема.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Тя взе момчето и се върна на Изток. Всъщност то беше бебе, но ми харесваше много. Сега трябва да е на твоята възраст, може би малко по-голям. На теб ти трябва някой, когото да уважаваш, а на мен някой, който да ми е предан. Двамата останахме разочаровани един от друг.

Прентис почувства, че напрежението, което чувстваше в себе си, отпада. Беше се подготвил да говори за това, но не изглеждаше, че има смисъл. Нищо нямаше смисъл. Преди да се ориентира, вече беше седнал на земята и разглеждаше ръцете си, сега дишаше дълбоко.

— И така, докъде ни е докарало всичко това?

— До никъде. Твърде много мислехме. Сега разбираме и положението не ни харесва. Може би ще има някаква полза, ако бъдем честни. Може би, ако спрем да мислим за това, какво би могъл да бъде другият и приемем положението такова, каквото е, може би ще продължим да бъдем приятели.

Прентис огледа още веднъж ръцете си. Не беше очаквал това. Беше обмислил внимателно въпроса и беше взел решение. Да се отдръпне с чест, а след това да почака, докато всичко свърши.

Но старецът винаги имаше изненади за него. Никога не му беше минало през ума да се попита защо старецът се беше съгласил да му помага. Мислеше, че причината е самият той, а не някаква особена представа, която старецът е имал за него. Никога не му беше минало през ум, че старецът проявява към него особен интерес.

— Не искаш ли понякога да го видиш? — попита Прентис.

— Да, искам. Тя никога не ми каза къде отива.

— Защо?

— Бебето не беше мое. Бащата беше друг, с него бяхме работили заедно. Той се разболя и умря. Опитах се да направя нещо и да помогна. По-късно й направих предложение.

Старецът направи пауза и си сви цигара.

— Това беше, което наричат брак по сметка. Не се заблуждавам. Нямам нищо особено в себе си, което една жена би намерила за привлекателно, освен може би силата. Но тя беше почти двадесет и пет години по-млада от мен и имаше дете, а имаше много повече мъже, отколкото жени, повечето от които бяха готови да се възползват. Струва ми се, че тя беше малко като тебе. Виждаше в мене покровителя. Аз също. Бях почти на петдесет, бях ходил тук-там, бях направил много неща, но без видим резултат. Погледнах детето и започнах да мисля и както казах, в началото помогнах, на втория ден предложих. Тя се представи отлично. Не мога да й го отрека. Отнасяше се с мен така, както всеки мъж би искал да се отнасят към него. Аз също правех всичко, каквото мога. Не можех да бъда с жена и дете и да живея по стария начин. Намерих си работа в града в работилницата на един оръжейник. Когато това ми омръзна, постъпих за дълго време в строителството. Но, разбираш ме, че не към това се стремях. Не ми се искаше да бъда в движение, но целия си живот бях прекарал под небето и жена ми, разбира се, се досети, че една част от мене липсва. Сигурен съм, че това се е проявило по някакъв начин. Това не ме тревожеше. При начина, по който се чувствах, бях готов с радост да се откажа от всичко, но започнах да се измъчвам, да губя способността си да се радвам и предполагам, че това я накара да се почувства виновна. В края на краищата тя не ме обичаше. По този въпрос се бяхме разбрали в самото начало. Знаеш, че младите хора имат амбиции, енергия, искат да постигнат нещо, а аз бях напълно щастлив, когато просто се връщах уморен след работа и поемах грижата да бъдат платени сметките, тя и детето да имат достатъчно храна и дрехи, и приличен покрив. Един ден тя ми каза, че заминава. Мисля, че я разбрах. Беше й потрябвала помощ, беше я получила и сега тя разбираше, че положението не я задоволява. Каза, че няма смисъл и за мен, и за нея. Поговорихме за това. Бях готов да направя всичко за нея. Даже й платих пътя. Не можеш да си представиш какви бяха чувствата ми, когато виждах, че момчето тръгва.

— И тя не ти каза къде отива?

Календър поклати глава.

— За последен път ги видях, като погледнах през прозореца на влака при тръгването му. Често си мисля за това, какво ли е станало с момчето.

— Но кажи ми за нея, какви чувства изпитваш?

— Тя беше най-добрата жена, която съм познавал. Не най-привлекателната, но най-добрата. До ден-днешен не й се сърдя. Често мисля за момчето. Всичко това продължи около година… След това се записах в армията. После бях в Куба.

Промяната беше толкова рязка, че Прентис не засегна повече темата. Той зачака, но старецът не говореше. Прентис остана седнал до настъпването на тъмнината. После, протягайки ръка, каза на стареца:

— Всичко е наред.

А старецът го погледна и си стиснаха ръцете.

Прентис се чувстваше по-добре, отколкото преди малко.