Дейвид Морел
Последно разкритие (56)

10.

Фургонът се носеше шумно към върха, друсаше се над камъните и дупките и изтръгваше от него викове на болка. Този, който караше, се взираше с премрежени очи през ледения вятър и сипещия се сняг, който бръснеше лицето му, и гледаше към групата пешаци пред себе си, които правеха всичко възможно да почистят пътя и да осигурят възможното най-безпроблемно пътуване. Въздухът беше сив, небето толкова тъмно, че можеше да се помисли, че е привечер, въпреки че беше само следобед.

Вдясно от коларя се издигаше като стена скала, висока неколкостотин стъпки. Вляво пространството се разтваряше постоянно. Вила изпищя още веднъж. Коларят се обърна назад и го видя как се гърчи от студ и болка, завит в одеяла, бледен и стенещ.

Коларят отново насочи поглед напред и видя, че пътят се стеснява. Когато се оказа, че фургонът е повече отколкото трябва широк, приближи един офицер и му нареди да спре. Коларят дръпна юздите и застопори фургона, като извика на тези, които бяха пред него, да успокоят конете и погледна назад към мястото, където се намираше офицерът, който беше слязъл от коня си и се качваше във фургона, като едновременно с това викаше на няколко от хората, които се движеха пеш по-назад, да донесат вече приготвената от тях носилка. Повдигнаха Вила и го настаниха по-удобно.

Единият от хората се хлъзна и Вила падна с вик. Другите се втурнаха да му помогнат, като викаха и падаха. Одеялата се отметнаха и се видя мястото, където панталонът му беше скъсан до горе, раната шинирана с четири дъски, после обвита с плат, който беше напоен с тъмна, неприятна за гледане кръв. Издутият крак беше черен не от кръвта върху него, а от самата кожа и от състоянието на самия крак.

Вила пищеше. Офицерът изкрещя. Хората, които се движеха пеш, започнаха на висок глас да дават нареждания един на друг, докато правеха усилия да закрепят Вила. Те разтърсваха ранения му крак, увиваха го с одеяла, извръщаха лица от миризмата на раната. Настаниха го на носилка. От всяка от двете страни се намираха осем души. Те повдигнаха носилката, закрепиха я върху раменете си, докато офицерът нареждаше на коларя да подкара отново фургона. Сред сняг и вятър процесията продължи напред.

Пътят се стесни още повече. При десет хиляди фута конете пръхтяха шумно, коларят избърса носа си и откри, че той кървеше от височината. Пътят изви и стана по-стръмен. Лявото задно колело се изхлузи. Фургонът започна да променя положението си, докато коларят се мъчеше с всичка сила да спре конете, но фургонът се преобърна, коларят скочи и падна тежко, а фургонът изчезна, дървеният кол, към който бяха прикачени конете, изпращя и конете политнаха напред, разпилявайки водещите пешаци пред себе си. Хаос. Тези, които крепяха носилката с Вила, го изтърваха.