Дейвид Морел
Последно разкритие (60)

14.

— Разкарай си задника оттук.

В първия момент Прентис не разбра. Бяха спрели за през нощта, лагеруваха в подножието на стръмно назъбено възвишение. Мястото беше добре избрано, единият фланг защитен, вода наблизо, храсти, за да се накладе огън. Възвишението беше на изток. На запад слънцето бавно се спускаше надолу, но тъй като теренът беше открит, светлината щеше да се задържи доста дълго време.

И вечерта започна добре, всички в повишено настроение, даже след ездата през дългия горещ ден, войниците, унесени в разговори, докато разтриваха и хранеха конете си, докато ги връзваха, неколцина си подсвиркваха, докато постилаха одеяла, други палеха огън и се разполагаха, за да наблюдават пламъците и да изпържат малко месо и хляб.

Когато Календър се върна от високото място, където проверяваше това-онова, седна край един огън, а Прентис се присъедини към него. Двамата си бяха налели кафе и го сърбаха. Старецът не беше се бръснал няколко дни, бакенбардите му стърчаха груби и сиви по лицето му, правеха го да изглежда по-стар и той току-що беше оставил чашката си на земята и си беше свил цигара, когато изрече думите, с ръка издигната с кибритена клечка и подпряна на скалата.

Прентис не разбираше какво иска старецът. Няколкото войници, които бяха дошли и седнали близо до тях, също се чудеха. Гледаха се един друг. Прентис чувстваше, че нещо изгаря стомаха му, уплашен, че думите на стареца бяха отправени към него. Всички стояха неподвижно и мълчаха. Той погледна към седналия старец с ръка, вдигната с клечка кибрит, лицето му напрегнато, загледан в огъня и работата не беше в това, че не му беше ясно кого имаше предвид старецът, а в това, че никога не беше го чувал да говори по такъв начин. О, без съмнение, вулгарният език се срещаше достатъчно често и от време на време всеки прибягваше до него, включително и старецът. Но правеше впечатление начинът, по който беше казал това, сякаш не беше човек, беше изръмжал думите, беше ги изтикал напред дълбоко от гърлото си, беше ги изкривил и измъкнал от устата си.

— Да, ти — каза озъбено старецът, мускулите на лицето му шаваха, погледът му бавно се вдигна нагоре, загледан във войника точно пред него. — Знаеш на кого говоря. Казах ти да си разкараш задника оттук.

Войникът правеше нервни движения, ръцете му бяха вдигнати.

— Слушай, всъщност…

— Хей — изръмжа пак старецът, — на теб говоря. Не ме ли чуваш? Какво, по дяволите, ти има?

Беше един индианец, един от апахите, които майорът беше взел, за да попълнят броя на белите като разузнавачи, и сега, когато Прентис се замисли върху това, си спомни, че беше усетил как някой идва и застава близо до тях. Индианецът беше висок може би над пет фута, як и строен, тъмнолик, с високи скули и дълга коса, която се спускаше под войнишката му шапка. Той носеше смесица от индиански и кавалерийски дрехи, мокасини, униформени панталони с пясъчножълта конопена риза, увиснала в талията, патрондаш, полуавтоматичен пистолет в кобур отстрани, жълта кърпа, вързана около врата. Стоеше уверено, леко изпъчен, късокрак, дългорък, отпуснат и все пак напрегнат, късата му брадичка, слабото лице и високите скули привличаха вниманието на всички погледи. Не помръдна и не каза дума, само продължи да гледа стареца с тези очи, а те изглеждаха дълбоки и тъмни, както никой други очи. Сякаш бяха бездънни. Е, и докъде ще стигнем?, като че ли казваше погледът му. Колко дълго време искаш да си играеш?

Старецът захвърли цигарата и клечката и се изправи срещу него.

— Попитах те какво, по дяволите, ти има. Не ме ли чуваш? Махай се.

Индианецът не помръдна.

— Какво нравиш тук? Какво се промъкваш и ме зяпаш?

Индианецът изправи глава и вдигна рамене. Той се огледа, за да разбере дали някой друг не е заинтересован от това спречкване, и доволен погледна отново стареца и го погледна продължително. Сега лицето на стареца беше побледняло, разкривено, четинестата му брада стърчеше напред. Прентис никога не я беше виждал такава, грозна.

— Е, добре — изсъска старецът. — Нямам намерение да ти говоря повече. — Ръката му беше върху кобура.

И тогава се случи нещо. Електрическо беше единствената дума, за която по-късно Прентис можеше да се досети. Все едно че беше докосната оголена жица. Старецът каза нещо остро и бързо на език, който Прентис за първи път чуваше, но предположи, че е апахски. Индианецът не направи движение, но всичко около него като че ли беше променено, беше се прибрало в себе си, свило. Промяната преди всичко личеше в очите му. Те като че ли се стесниха. Не много, но забележимо. И тогава индианецът му отвърна, говорейки тихо и бавно на същия език. Това беше най-прекрасният мъжки глас, който Прентис беше чувал някога. Старецът отново му каза нещо, почти същото, което беше и казал преди, с тази разлика, че някъде по средата имаше известна разлика и че думите бяха изговорени за по-дълго време и изведнъж индианецът налетя срещу него. Движението му беше бързо, като на гърмяща змия. Прентис едва беше премигнал, когато индианецът вече беше почти върху стареца, ножът му, изваден от канията на гърба му, се стрелна към стомаха на стареца.

А старецът вероятно беше очаквал това. Непременно беше очаквал, ако се съдеше по начина, по който изведнъж се отдръпна встрани, отстъпи назад, здравата му ръка вдигната, сграбчвайки китката на индианеца. Движението беше толкова гладко, все едно че двамата го бяха репетирали, като че ли индианецът се беше опитал да вкара китката си с дъгообразно движение в хватката на стареца. Сега старецът извиваше ръката му, единият му крак издаден напред, хвана индианеца за единия глезен, дръпна крака му изпод него и докато извиваше, през цялото време индианецът се свличаше към земята. Извиването продължи толкова и беше толкова силно, че индианецът трябваше да се търкулне, за да облекчи болката. След това започна да се спуска ножът и индианецът с всичка сила се опитваше да се изправи на крака, а старецът го дръпна към себе си, събори го отново и замахна с коляно, за да посрещне с него лицето на падащия индианец. Силата на коляното удари шумно и изправи главата на индианеца. За миг очите му се завъртяха, кръв потече от носа и устата му, когато падна и тогава ръката на стареца се спусна към гърлото на индианеца, хвана го, повдигна го нагоре. До този момент Прентис не беше разбрал каква е истинската сила на стареца. Разбра нещо от начина, по който издърпа индианеца във въздуха, лицевите му мускули на възли поради усилието, как го провеси, държейки го с една ръка и изглеждаше, че индианецът стои прав, с тази разлика, че краката му не докосваха земята и той висеше с люлеещи се крака, когато старецът се хвърли напред заедно с него и го тресна върху една скала, просвайки го върху нея, така че да не може да се движи, без да престане да стиска гърлото му. Очите на индианеца се издуваха. Липсваше им фокус. А старецът продължаваше да стиска. Дишаше тежко и продължаваше да стиска.

Дълго време никой не помръдна от мястото си, толкова бяха увлечени всички от сцената, че реакцията им се прояви едва сега. Крещяха на стареца да го пусне, втурваха се към него, дърпаха го. Старецът продължаваше да стиска. Като че беше пуснал корени в мястото, където се намираше. Бутаха го и го дърпаха. Опитаха се да разтворят пръстите му, но без всякакъв успех.

— По дяволите, спри! — извика един и гласът накара Прентис да се опомни. През цялото време беше седял загледан с безумен поглед към стареца, който държеше индианеца високо над главата си с ръка около гърлото му и го беше оставил да виси там на сантиметри от земята и да се гърчи. Когато гласът го накара да се опомни, Прентис изпита уплаха, изведнъж се изправи, затича се към стареца, без да осъзнава какво прави, го приближи в гръб и сключи ръце около гърдите му. Гръдният кош на стареца беше толкова голям, че Прентис едва успя да го обхване. По едно време успя и се вкопчи здраво, като напрягаше всичките си сили.

През цялото време беше уплашен. В началото нямаше никакъв успех. По-късно старецът издиша, за да поеме въздух и когато мускулите му се отпуснаха, Прентис стисна здраво, пречейки на стареца да поеме дъх. Старецът издиша отново и Прентис стисна малко по-здраво и вече старецът имаше проблеми с дишането. Задъхваше се, мъчеше се да отхвърли Прентис от себе си. Останалите дърпаха ръката на стареца, опитваха се да разтворят пръстите му. Прентис чуваше виковете наоколо си. Старецът дишаше, а Прентис продължаваше да стиска все по-силно и старецът се разколеба, той залиташе, изгърбваше се, издаваше гърлени звуци, после изведнъж пусна гърлото на индианеца и замахна с всичка сила със здравата си ръка. Няколко войници паднаха. Други, препъвайки се, се отдръпнаха назад. Прентис продължаваше да го държи в ръцете си, пусна го, падна на земята. От мястото, където лежеше, вдигна очи към стареца, който стоеше изправен, ръката на Календър беше протегната, пръстите разтворени, гледаше гневно кръга от хора около себе си, големият му гръден кош се повдигаше, очите му бяха почти червени и ефектът от всичко това беше, че той повече не приличаше на човешко същество, а по-скоро на стара, притисната в ъгъл мечка или на великан, който отблъсква преследващите го жалки смъртни, и старецът продължаваше да стои с подивяло лице, като въртеше поглед, насочен към всеки един от тях и изведнъж каза:

— Не ме докосвайте. Ако ме докоснете още веднъж, ще ви убия.

Старецът не говореше конкретно на някого. Прентис даже не беше сигурен дали старецът беше разбрал кой се беше нахвърлил срещу него. Но Прентис не можеше да не се страхува от това, което беше почти станало, от това, как старецът се беше държал, от това, как старецът би реагирал, след като открие, че Прентис се беше опълчил срещу него. И внезапно Прентис се изпълни и със съжаление, поиска да се изправи и да му каже: Слушай, съжалявам, но старецът вече се отдалечаваше, минаваше бързо сред тях и вече беше преминал известно разстояние.

Останалите бързо приближиха индианеца, тупаха го по гърба, повдигаха го, за да го накарат да диша, а индианецът издаде нисък гърлен звук и пое шумно и с усилие дъх, естественият му цвят започна да се връща, по гърлото му личаха белези и беше ясно, че ще се оправи. Настаниха го на земята, подпряха главата му върху един камък и след малко вече той стенеше, кимаше, мигаше. Някой отиде да намери хирурга. Жестикулираха, коментираха станалото, гледаха към стареца, който вървеше към възвишението. Никой не можеше да разбере каква е целта. Прентис лежеше в праха уплашен, най-после се изправи и изтърси праха от себе си, послуша още малко, отправи поглед в посоката, която старецът беше избрал, взе решение и тръгна към него.