Дейвид Морел
Последно разкритие (48)

2.

Това му отне доста време. В началото не знаеше какво прави. Мислеше, че ако побърза, ще може да ги стигне. После осъзна, че даже ако ги стигнеше, не би имал никакъв шанс срещу тях. Едно момче и половин дузина мъже. Поне беше видял толкова. Трима вътре и трима други на двора. Можеше и да са повече. Бърз поглед през прозореца, друг един на стълбите, двамата долу, които се бяха борили със сестра му, другия, идещ срещу него, брадясал, със сплъстена коса. Не беше даже сигурен дали би могъл да ги познае. Но каруцата, поне за нея знаеше, можеше да бъде сигурен. Щеше да си държи очите отворени за каруцата и щеше да убие всеки, който е до нея.

Не веднага, не така, че да бъде, в каквато и да е опасност. При всички случаи искаше да ги спипа всичките, затова щеше да чака и когато ги откриеше, щеше да почака още и тогава щеше да ги ликвидира един по един. Може би щеше да чака, докато всеки един от тях бъде открит сам и заспал и щеше да го намушка или застреля.

За сестра си. За брат си, майка си, баща си, хамбара, къщата. Но най-вече за себе си.

Пет мили по-нататък по пътя той намери каруцата в един трап, едното й колело извадено. Беше очаквал това. Колелото не беше стабилно. Баща му имаше намерение да го поправи. Сега това никога нямаше да стане. Той продължи по-бързо по пътя. Листата в ботушите му вече се бяха превърнали в каша и куцаше лошо, все пак вървейки по-бързо. Почувства пулс в глезените си. Но продължаваше да се движи.

Разбра, че ако продължи по този начин, ще окуцее. По-добре да стигне бавно, отколкото да не стигне въобще. Свали неудобните ботуши и продължи да върви по чорапи по сухата трева край пътя и много добре, защото пет минути по-късно чу коне и имаше достатъчно време да се скрие, преди да го настигне група войници на Съюза. Доколкото можеше да каже, друга група. Нямаше значение. Видя, че имаха издути чували, преметнати на седлата, кръв по дрехите. Прокле и тръгна след тях.

А после ги стигна, първо ги чу, далечен шум, който се усилваше с приближаването му, войници и коне, прасета и юрдечки, и пуйки, пилета, всичко изведнъж накуп, всякакъв вид оглушителни звуци, за които би му минало през ум. Стигна до едно издигнато място и погледна надолу. Бяха там, много мъже и коне, добитък, фургони, пръснати надлъж и нашир, както можеше да забележи, и се движеха сини и кафяви, и бели и всякакъв друг цвят, все пак главно сини, облаци от прах, които ги заглушаваха, войници в движение, някои на кон, други пеш, изглежда бяха десетки хиляди, може би петдесет — шестдесет хиляди, движещи се, рушащи, газещи, подобни на глутница канибали, и разбра, че никога няма да намери хората, които търсеше. Щеше да се опита. Може би щеше да има късмет. Но знаеше, че никога няма да ги открие.

И така, продължаваше да върви. Не се откъсна от тях. Попадна на ботуши на младо момче, захвърлени настрана. Преди всичко не му беше ясно защо са били откраднати, но те почти му станаха, може би бяха малко по-големи, и като насъбра парцали, които също лежаха разхвърлени, той ги привърза към краката си като допълнителни чорапи и обу ботушите. Прилепнаха му много добре и той продължи да върви. Попадна на отнесена от вятъра войнишка шапка и си я сложи, защита от слънцето. Намери торба с храна. Имаха толкова много, че не са си дали труд да я вдигнат, когато е паднала.

Продължаваше да се движи с тях, близо до единия фланг, като кашляше в праха, проследявайки всеки преминаващ фургон, изоставайки, вече не с тях, крачеше с групи от цивилни, които се движеха с войниците. Ядяха храна, която войниците им даваха, пееха, смееха се, крещяха, оглеждаха го, а той се движеше на известна дистанция, мъчейки се да не изостава от колоната. Накрая тя спря, за да нощуват, и той изпълзя в някакви храсти и заспа.

Следващият ден беше същият, и по-следващият. Всяка сутрин, когато войниците ставаха и закусваха, той тръгваше пред тях, опитвайки се да спечели преднина, знаейки, че по обед ще е изостанал, ще се взира в каруците, ще се вглежда в лицата на войниците, но че няма да ги види. Продължаваше да върви. Вървя, докато му се стори, че ще падне, и продължи.

Стигна до мястото, където войниците бяха построили мостове на една река, салове от дънери, свързани с дъски и въже, и в този момент беше на значително разстояние след тях. Войниците вече бяха преминали, група часови на всеки мост задържаха цивилните, докато войниците от другата страна започнаха да дърпат мостовете. Цивилните започнаха да крещят. Вероятно бяха омръзнали на войниците, достатъчно ги бяха хранили и като искаха да се движат свободно, бяха решили да се отърват от тях, издърпвайки мостовете, като часовите стояха на пост с пушки, готови за стрелба, докато войниците преминаваха реката и издърпваха мостовете след себе си.

Цивилните продължаваха да крещят. Някои се промъкнаха до реката, нагазиха, течение ги поде, завъртя и понесе надолу. Опитаха се да доплуват обратно до брега, като някои така и не успяха. Другите просто продължаваха да крещят.

Той тръгна нагоре по реката, оглеждайки се за място, където да може да пресече. Такова нямаше.

Намери дънер близо до водата, нагази и бутна и се понесе увиснал върху него бавно към течението, после забърза. Водата беше студена, дърпаше го към себе си.

Той се опита да се удържи. Дънерът се завъртя и след малко той се озова под него, опитвайки се да се изправи, водата беше навсякъде около него. Задъхвайки се, задавяйки се, той се бореше, а дънерът се завъртя отново и той вече можеше да диша.

Огледа се. Брегът, който беше напуснал, се смаляваше. Погледна в другата посока и откри, че отива надолу по течението. Ритна, за да промени положението на дънера, но въпреки това продължаваше да се носи надолу и нямаше много голям избор. Продължаваше да се държи за дънера с надежда, че той сам ще го откара, където трябва.

Дънерът го отведе на много мили по реката. Не знаеше колко, но времето му се стори много дълго и той се движеше бързо, но все пак той стигна другия бряг, защото реката направи завой и дънерът мина покрай брега. Преминавайки покрай издадено парче земя, той рискува, пусна се и заплува и за малко да не успее, но успя.