Дейвид Морел
Последно разкритие (72)

9.

— Мили боже — възкликна Прентис. Беше приближил дерето и поглеждайки надолу, видя, че старецът обработва с ножа си един мексиканец. Пленникът беше завързан на кол, гол, виждаше му се всичко, по тялото му имаше кървави ивици, извиваше се от болка. Бедрото му беше черно и подуто от огнестрелната рана, а старецът държеше вътре в нея ножа си и го въртеше.

Старецът вдигна поглед, сепнат. Беше върху едното си коляно, подпрян на другото, зает с ножа си, а сега спря и погледна с неподвижен поглед.

— Някой да разкара малкия оттук. — Той направи знак на хората, които стояха наблизо и наблюдаваха. После млъкна и се обърна и започна да се занимава с втория пленник. Човекът беше вързан гол на кола като първия, тялото му беше нарязано по същия начин, но беше ранен в рамото и старецът вкара ножа си точно там и го завъртя.

— Съвършено правилно — избъбри Прентис. — Нека някой ме разкара оттук.

Погледнаха го намръщено. Никой не мръдна от мястото си.

— Хайде. Искам някой да се опита.

Прентис извади пистолета си.

— Моля. Искам някой да се опита.

Но никой не направи движение, а Прентис започна да се спуска в дерето.

— Ти си страшно прав. Опитайте се само да ме разкарате оттук и ще ви пръсна черепите. Дръжте се далеч от мен!

След малко беше долу и тръгна срещу стареца, който продължаваше да работи с ножа си.

— Защо е това? — попита настоятелно Прентис.

Старецът продължи със заниманието си.

Прентис застана зад него в очакване.

— Питам те. Да не би да си оглушал? За какво, по дяволите, е това?

Старецът стисна ножа така силно, че ръката му побеля. Той се изправи, все още с нож в ръката си, обърна се с лице към него.

— Не знам какво мислиш, че правиш, но тук нямаш работа. Махай се!

— Разбира се, че имам работа тук. Ти си мой учител, нали така? Не мислиш ли, че си длъжен да ми показваш? Не мислиш ли, че трябва да ми кажеш какво, по дяволите, правиш?

Старецът не отговори. Прентис направи няколко крачки покрай него, сочейки пленниците.

— Как става това? Започваш с единия, после се уморяваш и започваш с другия? По този начин първият получава възможност да мисли за това, което правиш с втория? Болката не е толкова важна, колкото онова, което може да се случи по-нататък. Така ли става?

Старецът кимна.

— Нещо такова.

— Да, разбира се. И за да не се разчуе, каниш цяла тълпа, която да наблюдава.

Сега Прентис го вълнуваше точно това, не самото мъчение. Можеше да разбере това. Един пленник знае нещо, което ти трябва, значи трябва да го принудиш да говори. По принцип това беше чудесно. Но да го мислиш и да го видиш в действие не беше едно и също нещо. Особено ако видиш точно този акт. Когато беше доближил дерето, чувството за гадене не го беше напуснало, първото нещо, което го порази, беше тишината, несъответствието между онова, което виждаше, и начина, по който реагираха, стареца, зает с ножа си, хората наблизо наблюдаващи, пленниците, вързани и гърчещи се, но мълчаливи, всички тихи, ни шепот, ни дъх, ни столове или нещо друго. А старецът беше коленичил, режеше, въртеше, мушкаше, главата му наведена, лакътят му подпрян върху едното коляно, зает с работата си и все пак малко разсредоточен. Така дяволски странен и отпуснат, като че ли си играеше с някаква рисунка в пясъка или опитваше нещо, до което беше стигнал поради скука, и резултатът, от което съвсем не беше интересен. Но даже не това несъответствие беше произвело ефекта. Имаше още нещо. Премествайки погледа си от стареца, който режеше, към наблюдаващите, търсейки, оглеждайки се за някакъв шок или чувство или съжаление, че това се налагаше, Прентис видя индианеца.

Индианеца. Старецът беше позволил да гледат не само на тези, които бяха близо до него. Беше позволил даже на индианеца и Прентис имаше чувството, че вижда озлочестено дете или осквернен олтар, че като че ли беше видял нещо неописуемо и изпита желание да извади очите на стареца, да сграбчи гърлото му и да го разкъса, да размачка мозъка му и да го разпилее.

Глави. Картината на тези глави.

— Съвършено правилно. — Прентис се нахвърли върху него. — И допускаш даже индианеца. А сега казвам на вас всички. Театърът свърши, разкарайте се. А сега казвам на теб. Не ме доближавай. Ако още веднъж ме доближиш, бог да ми прости, не знам какво ще ти направя. — Обърна се към другите. — Какво е това задръстване? Разкарайте се. Оставете човека да се радва на изкуството си. — Прентис вече вдигаше пистолета си, гледаше ги страшно, а те, намръщени, един по един започнаха да напускат сцената и тогава той се обърна и каза на Календър, размахвайки ръка: — Запомни. Стой надалеч. — Едва сдържайки яростта си, задавен от усилващото се чувство на отвращение, Прентис тръгна нагоре.