Дейвид Морел
Последно разкритие (63)

17.

Бяха наблюдавани и още как. Години по-късно някой щеше да възстанови от отделни фрагменти случилото се, прелиствайки стари дневници и писма, разговаряйки с роднини на участници в събитията, и докато някои от източниците щяха да противоречат на други, повечето щяха да са в съгласие, а някои други, описващи по-късните случки, бяха съвместими с тях. След раняването на Вила при Гереро и добре защитеното му оттегляне в планините бандата му от сто и петдесет души започна да се разцепва. Това не беше дезертьорство, а по-скоро пресметнат риск, с цел да бъде отклонено вниманието от него. Освен всичко друго фургонът му беше непоправимо разрушен, когато изскочи от тесния път и се обърна по нанадолнището. Движението беше загубило скоростта си. Шестнадесет души носиха Вила с носилка, докато конниците му водеха след него конете си. Беше само въпрос на време някои от войниците на Пършинг да открият следите им — това, което оставяха конете след себе си щеше да стигне. След като пътуването беше толкова бавно, нямаше да мине много време и Пършинг щеше лесно да ги стигне.

Затова започнаха да се отделят на групи от по пет-шест, тръгвайки във всички направления, понякога спирани от хората на Пършинг и представящи се като симпатизанти на Каранса. Преди да се разделят, се споразумяха да се срещнат два месеца по-късно в град Сан Хуан Баутиста в провинцията Дуранго. Междувременно силите на Вила, които сега включваха само хората, които го носеха, и трима абсолютно доверени приятели, го отведоха по-надалече през планините. Продължаваха да се движат на юг, надявайки се в крайна сметка да излязат извън обсега на преследването на Пършинг, за кратко време спускайки се от планините, за да отпочинат и да се снабдят с провизии, първо в една хасиенда, а след това малко по-нататък в един град, Сиера дел Оро.

Но беше ясно, че не могат да разчитат на тази тактика. Едно ранчо или малък град представляваше най-очевидното място, където войниците на Пършинг щяха да ги търсят, и докато в по-добри времена Вила беше разчитал на съгледвачите си, които го предупреждаваха достатъчно навреме да избяга, сега раната му го заставяше да се движи твърде бавно. Тя не заздравяваше, беше черна и загнояла, издута. Вила беше трескав, изпитваше болка, не почиваше добре, бълнуваше, страхуваше се, че ще умре. Или щеше да умре, или щеше да загуби крака си. От миризмата на всички им прилошаваше, когато той и хората му проверяваха раната всеки час за признаци на гангрена. При това състояние на безпомощност трябваше да му намерят по-безопасно място и накрая решиха да го отведат обратно в планините. Криеха се през деня, пътуваха в ранни зори и късен здрач, а понякога нощем, докато го качиха на достатъчна височина и намериха пещера.

Пещерата беше доста дълбока, прикрита от храсти, оттам се виждаше пустинята далече в низината и на мили разстояние друга планина. Там носачите му се разделиха на групи и го оставиха с тримата добри приятели. Двама стояха непрекъснато край него, а третият слизаше от планината, за да разпространи съобщението, че Вила е мъртъв, да се добере до някои новини, а при случай да се върне с провизии. Раната му започна да оздравява, двамата приятели при него я превързваха с листа от бодливи круши, масажираха обездвижените му мускули, помагаха му да се изправя по малко и да куцука, подпрян на пръчка.

Оттам наблюдаваха пустинния терен. Датите са верни. Шест дни от Гереро, трети април. Тринадесети кавалерийски ескадрон прекоси след два дни тази планина и един от приятелите на Вила по-късно щеше да каже, че малко след настаняването в пещерата са забелязали долу една колона, в челото, на която са яздили няколко разузнавачи, че двама души са се спрели върху едно възвишение и са застреляли някакво животно.

Календър беше сгрешил с коня. Не беше кон на Вила, въпреки че трикът с ослепяване на кон в близост до вода беше в тактиката на Вила. Не е сигурно кой е оставил коня там, въпреки че Календър беше прав поне за това, че са ги наблюдавали. Все едно беше дали войската би пазила водата. Една от причините, поради които Вила се намираше в пещерата, беше тази, че наблизо имаше поток. Не беше необходимо за хората му да слизат за вода до пустинята. Те просто си стояха горе и наблюдаваха колоната, която беше минала и се беше скрила от погледа.

Вила продължаваше да се занимава с крака си и възстановяваше способността си да върви. Около трети април Вила започна да чувства последиците от студа и влагата на пещерата и беше взето решение да се доберат до топла земя. В резултат попаднаха още веднъж на Тринадесети кавалерийски ескадрон и този контакт, без значение за Вила, се оказа за Календър и Прентис съдбоносен.