Дейвид Морел
Последно разкритие (1)

— Ти сгреши — каза Календър.

— Няма защо да ми казваш. Боже мой, аз застрелях тези четиримата в главата.

Старецът се намръщи.

— Нямах това предвид.

— Но това е, което аз имам предвид. Господ да ми е на помощ, аз ги прострелях. Не беше необходимо да го правя. Те бяха мъртви. Всеки би могъл да разбере.

— Безспорно. Но след като ти се отдалечи от тях, а някой от четиримата би могъл да се надигне и да те убие.

— Имаше други начини. Можех да почакам, докато получа помощ. Господи Иисусе, слязох там сам, за да докажа, че мога да го направя. После изпаднах в паника и ги прострелях. Нещо повече, това ми хареса. Видях как кръвта шурти от главите им и продължих да стрелям. На всичко отгоре това не ми стигна. Трябваше да раздробя четири глави.

— Ти се погрижи никой друг да не пострада.

— Това няма значение. Не разбираш ли! Това, което изпитах тогава, не ми харесва!

— Кажи това на хората, които те са убили. Попитай лейтенанта в гроба дали мисли, че е трябвало да го направиш.

— Все още не разбираш. Не търсех отмъщение. Направих го, защото ми харесваше!