Дейвид Морел
Последно разкритие (62)

16.

— Майорът казва, че няма възражения да дойдеш с мен — каза Календър.

Прентис продължаваше да язди с колоната. По обед на следващия ден, ниско наведени назъбени планини вдясно, разстилаща се пустиня във всички посоки, юка, кактуси, мескит, бурени, побелели от слънце скали и пясък.

И прах. Винаги този прах. Като че ли горещината никога не е била по-лоша. Прентис свали кръглата си с висока козирка войнишка шапка и избърса главата си. Не знаеше защо. Въздухът беше толкова сух. Той самият имаше толкова малко вода в себе си, даже не се потеше. По-скоро по този начин правеше нещо, обърна се към стареца, загледа се в него с неподвижен поглед.

От предната нощ взаимно се избягваха. Във всеки случай Прентис поне знаеше, че беше избягвал стареца, като не се отделяше от група войници, спеше близо до тях, оседлаваше коня си в тяхна компания. От време на време виждаше стареца в края на лагера сам, седнал край огъня, загледан в тъмнината. Сутрин старецът беше на същото място. Старецът пак беше там. Нямаше голямо значение това, че Прентис се отнасяше неодобрително към това, което старецът му беше казал. В действителност той приемаше странната логика на думите му. Той просто не можеше да намери сили за поведение в този смисъл и накрая се почувства толкова наивен и глупав поради това, че не беше в състояние да промени схващанията си и да се почувства в хармония с него. Войниците бяха яли и приготвили конете си и ги бяха възседнали и все още Прентис не си позволи да го приближи. Старецът в този момент разговаряше с разузнавачите си и изпращаше един от тях да инструктира индианците. Яздеше сам пред колоната. Връщаше се три часа по-късно. До тогава войсковата единица беше преминала почти двадесет мили и като слушаше разговорите на тези, които яздеха до него, Прентис научи, че в края на краищата съществуваха известни неприятности около индианеца. Не много, но достатъчно. Майорът беше изпратил да повикат Календър късно предишната нощ и още веднъж сутринта и в двата случая беше говорено много. Никой не знаеше точно какво беше казано — всеки път, когато майорът беше отвеждал Календър настрани, за да разговаря с него. Но се говореше на висок глас, поне това беше сигурно, а веднъж тази сутрин някой беше видял, че майорът размахва пръст към Календър. Прентис се чудеше какво ли мисли старецът за това. Някой друг беше видял майора малко след последния му разговор със стареца и тогава лицето на майора е било червено и той е крещял заповеди на офицерите си. През цялото време, докато слушаше това, Прентис виждаше как старецът язди до майора в челото на колоната. В един момент старецът сви встрани, слезе по фланга на колоната и го отмина. Прентис гледаше право пред себе си. После забеляза, че старецът го застига и се изравнява с него. Направи всичко, каквото можеше, за да продължи да гледа напред. Старецът почака и след това му каза, че ще е много добре, ако дойде с него.

— За какво?

— Искам да ти покажа нещо.

Прентис не каза нищо.

— Е, какво решаваш? — попита Календър.

Продължиха да яздят още известно време.

— Както искаш — каза старецът. Той побутна коня си и се придвижи напред. Прентис гледаше след него. Съзнаваше, че се беше показал много горд, че се беше опитал да разиграва шоу, доказвайки, че е независим, но колкото повече старецът се отдалечаваше, толкова повече му се искаше да беше отишъл с него, и преди да беше мислил прекалено дълго по този въпрос, той вече яздеше до него.

Старецът го погледна.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

Прентис вдигна рамене.

— По-добре е от гълтането на прах.

— При това положение е по-добре — кимна старецът.

И тогава старецът се усмихна. Не приличаше много на усмивка, зъбите му едва се показваха, очите му нямаха особен блясък, но все пак беше усмивка, а сега за първи път Прентис го виждаше да прави такова нещо и усмивката имаше своето въздействие. Гордостта и напрежението го напуснаха. Двамата промениха ъгъла и се отдалечиха от колоната. Водеше старецът. Прентис се чувстваше изпълнен с благодарност, беше по-отпуснат и спокоен.

Яздиха няколко часа. Когато изкачиха едно възвишение, старецът спря, колоната зад тях не се виждаше. Старецът посочи падините и възвишенията пред тях, осеяни с камъни, и му каза:

— Там.

— Какво?

— Просто е. Намери ми вода.

— Не разбирам нищо от това.

— Употреби разума си.

Прентис го погледна и разбра, че старецът не се шегуваше. Той пое дъх и отново огледа пустинята. После, въздишайки, навеждайки се напред в седлото, започна да мисли трескаво. Начинът, по който старецът го подлагаше на изпитание, го правеше нервен. Все пак тук имаше елемент на игра, радост от решаване на пъзел и докато само за момент почувства съсредоточения поглед на стареца, насочен към него, той скоро отстрани всички други мисли и се концентрира върху проблема.

— И така, нека видим. Обикновен здрав разум. Ами много добре, където има вода, растат дървета и храсти. Не виждам никакви дървета. Има много храсти, мескит, но те са много устойчиви и не са разположени по начин, който заслужава внимание. Сигурно е, че под нито един от тях няма вода. Има една група от тях в онова дере на сто ярда вдясно, но предполагам, че се подхранват от дъждовете. Там бихме могли да открием някоя закътана локва. Не знам. Трудно е да се каже. Ще трябва да погледнем.

— Много добре. Нещо друго?

— Животни, предполагам. Ако има вода, ще има и животни. Вероятно малки. Може би някой гущер. Някоя птица. Като мисля за животни вместо за вода, забелязвам, че там нещо се движи. Точно отсреща. Онази подвижна точка между възвишенията.

— Какво е това според теб?

— Много е далече, за да кажа. Изглежда достатъчно голямо, за да бъде сърна.

Старецът измъкна от торбата си един бинокъл и му го подаде.

Прентис погледна.

— Боже мой.

— Какво е?

— Кон.

Старецът цъкна с език.

— Ти си знаел?

— Бях там преди малко. Това е, което исках да ти покажа.

Календър взе бинокъла, мушна го в торбата и я завърза, после пое поводите на коня си и заслиза по наклона.

Потрябва им известно време, докато стигнат до това нещо, виждаха го, губеха го, изкачваха се върху някое високо място и го забелязваха отново и през пялото време го наближаваха все повече. В началото обектът продължаваше да бъде точка. След това започнаха да се виждат ясно крака и глава и общите пропорции, след което не можеше да има спор.

Прентис не разбираше. Когато приближиха, забелязаха, че животното не се движи. Вдигаха достатъчно шум, така че даже и ако не ги беше усетило с обонянието си, то можеше да ги чуе от това разстояние. Щеше да се подплаши. Или това, или щеше да тръгне към тях. Едното или другото. Но този кон като че ли не им обърна голямо внимание. Прентис го приближи и огледа внимателно и стомахът му се обърна.

Конят нямаше очи. Нещо ги беше извадило и на тяхното място имаше само мокри дупки. Не беше по-добро положението и с рамената на коня, които представляваха отворени рани, там, където е било седлото, бяха побелели от гной и от тях капеха червеи, бяха зелени в местата, където се беше настанила гангрена. Нямаше нищо чудно в това, че конят нито беше избягал, нито беше ги приближил. Беше преминал през голяма болка, беше прекалено претръпнал, за да чувства каквото и да било.

— Боже мой, какво ли му се е случило?

— Белезите от седлото са очевидни. Това е един от конете на Вила. Не лично негов, но ти разбираш какво искам да ти кажа. Преуморили са го до смърт с езда, после са го оставили тук.

— Но очите. Какво ще кажеш за очите?

— Това е по-интересно. Намерили са наблизо някъде вода и са го ослепили. По този начин конят няма да се отдалечи много от водата. Когато се върнат и потърсят водата, винаги ще съществува възможност да се объркат, но ако продължат да се оглеждат наоколо, имат добър шанс да видят коня. Все едно че е пътен знак. Стандартна практика. — И го погледна. — Симпатични хора.

— Да. — Прентис мислеше за това, което старецът му беше казал предишната вечер. — А водата?

— Тя е точно зад теб.

Прентис се обърна. Там имаше локва под един камък.

— Не е толкова много, че войската да се главоболи с нея. Ще си напълним манерките, ще напоим конете и ще се върнем.

Старецът измъкна полуавтоматичния си пистолет от кобура.

— Почакай малко. Какво правиш?

— Ще застрелям коня.

— Но ти току-що каза, че те ще се върнат по този път. Не трябва ли да го оставим, да доведем групата и да ги изчакаме?

— Вече не. Можеш да бъдеш сигурен, че някой ни наблюдава.

— Какво?

— Не тук — каза Календър. — Вероятно ето там. — Той посочи към възвишенията. — Там има някой с бинокъл. Също стандартна практика. Ако имат намерение да се върнат по този път, те оставят някого наблизо, за да са сигурни, че водата е сигурна. Освен това този кон ще падне всеки момент. Ако се съди по състоянието на очите — те почти са спрели да сълзят, той е тук от ден-два. Ако са имали намерение да се върнат, щяха да го направят много по-рано от сега. Не биха рискували да оставят конят да падне, преди да намерят водата. Не, както и да мислиш, тази вода за нас е нещо свършено. Или някой там горе ни е видял, или те няма да се върнат. Няма смисъл конят да се мъчи допълнително.

Календър дръпна затвора на пистолета, вкара един патрон, приближи до коня и насочи пистолета в една точка зад ухото му.

Натисна спусъка. Буца от кост, плът и мозък изскочи от другата страна. Конят отпусна глава, а после се строполи с хриптене, краката му се разтресоха от силна тръпка. След това се отпусна неподвижно.

Календър постоя малко, загледан в коня. Когато ехото отшумя, той се обърна.

— Признай. Ти си помисли за това, но се въздържаше да го направиш сам. Прав ли съм?

Прентис кимна.

— Е, защо не го направи?

— Защото помислих, че ще кажеш, че не е правилно.

— Слушай какво ще ти кажа. Знам, че правя впечатление на груб човек. Но употреби ума си. Ако не се налага, няма защо да се проявява жестокост.

Прентис кимна отново.

— Имаш право. Само че е трудно да се реши кога трябва да постъпиш по единия начин и кога по другия.

— Ще разбереш.

— Не знам. Понякога ми се струва, че никога няма да мога.

— Напълно сигурно е, че ще можеш.

— Не знам. — На Прентис му мина през ум, че разговарят така, сякаш нищо не се беше случило предишната вечер, като че ли уроците все още продължаваха и че двамата не бяха решили да ги прекратят.

Но това нямаше значение.

Той погледна стареца, после коня и си пожела да беше имал смелостта да изрече това, което мислеше за правилно, накрая вдигна вдървено рамене и каза:

— Мисля, че е най-добре да напълним манерките. — Мислеше, че биха могли да погребат коня, без да изпитва желание да го предложи, но това щеше да отнеме много време, а сега поне лешоядите щяха да получат нещо. При всички случаи от гледна точка на самия кон това нямаше значение.

Не, помисли той, както и да се погледне, нямаше значение.

Напълниха си манерките, напоиха конете, огледаха се да не би наблизо да има някоя друга локва, настаниха се в седлата и тръгнаха назад към колоната. По пътя Прентис разпита стареца за други начини за намиране на вода, научи за пресъхнали речни корита, които биха могли да съдържат тук-там вода под пясъка, за загърляне на кактуси със слама, за търсене на животински пътеки и за следене по цял ден в очакване на формации от птици. Спряха в дерето, което старецът беше посочил, и провериха около храстите мескит дали няма вода, но нямаше.

Пак се настаниха в седлата си и продължиха към колоната.