Дейвид Морел
Последно разкритие (64)

1.

Три курви дойдоха в лагера. Беше точно след настъпването на мрака и един часови за малко щеше да ги застреля, преди да разбере за какво става дума. Бяха на възраст някъде между тридесет и пет до петдесет с каменни лица, увиснали цици, дългите им коси на плитки, мазни, покрити с прах. Придружаваше ги висок, слаб, с тънки мустачки сводник, в твърде малък за тялото му костюм, прекадено къси ръкави, от горе до долу закопчано сако, със стегнати шевове около гърдите. Беше с кривната папийонка и олющен часовник, който се подаваше от прореза на едно джобче. Той се усмихваше на часовия през цялото време, докато го наближаваше, държеше шапката си в ръка, сочеше с ръка към курвите и обясняваше нещо. Часовият вдигна пушката си и им кресна да спрат. Светлината от огньовете зад него даваше възможност да се видят ясно и той местеше погледа си от тях към сводника и отново към тях. Сводникът приличаше на собственик на погребално бюро, докато курвите, които се оглеждаха мрачно наоколо си, не можеха да се различат от случайни селянки, които е взел със себе си, облечени в безформени памучни дрехи с ярко оцветени мъниста около шиите си. Така или иначе часовият поклати глава и извика високо, като поиска някаква помощ.

Първи пристигнаха двама войници, а след това сержантът. Сержантът се ориентира. Той потърси с очи майора, видя го, че се отдалечава, помисли, че също е разбрал, и взе решение. Мъжете бяха готови, това беше сигурно, говореха все повече и повече на тази тема, докато дните се нижеха, понякога се сбиваха, заглеждаха се упорито в селянките, а те често побягваха, повдигнали полите си, и се цапаха с кал, за да попречат на това, което очевидно мислеха, че е сигурно изнасилване, войниците се ядосваха на тази обида и ги псуваха. Може би не бяха стигнали дотам, че да мислят за насилие, но разбираха, че ако не бяха политиката и една заповед, която им забраняваше да установяват контакти, щяха да имат достъп до жените и алкохола в близките села и тъй като нямаха какво да правят и нищо не облекчаваше скуката им, нервите бяха опънати до крайност. Строго казано, това беше реверанс към тяхната слабост и както изглежда, нямаше причина да не им се направи една отстъпка. Все едно, на самия сержант му беше омръзнало всичко и изглеждаше, че няма защо и той да не се позабавлява. Доколкото внимаваха да не попаднат в някакъв капан, доколкото майорът изглеждаше склонен да си затвори очите, сержантът не виждаше нищо лошо в цялата тази работа.

— Онези скали там — посочи той на сводника. — Никакво заплащане над пет песос или малко храна. През цялото време с вас ще има въоръжен пазач.

Сводникът, все още хилещ се, за малко не направи поклон. Той се обърна към курвите и им произнесе истинска реч, като сочеше скалите. Те вдигнаха рамене и се отправиха нататък.

Тогава сержантът се обърна, изненадан от това, че там, където преди малко имаше трима войници, сега имаше петнадесет. Усмихвайки се сам на себе си, решавайки да им направи напук заради нетърпението им, той им каза:

— Вземете си пушките. Вие можете да бъдете охраната. — Те не се противиха и с готовност отидоха да си вземат пушките. Не мърмореха. Това го учуди. Тогава той се досети — имаха намерение да гледат.

Сега дойдоха още войници и той им каза:

— Не се трупайте. — Ако майорът наистина нарочно гледаше в друга посока, вместо просто да бъде зает с нещо, нямаше никакъв смисъл да се възползват от позата му. Трябваше да се държат все така кротко, мирно, защото иначе майорът щеше да помисли, че преструвката му е фарс и да сложи край на цялата процедура.

Това беше логично и войниците бързо разпространиха новината. Много скоро беше проведен жребий и сега почти всеки в лагера седеше до одеялото си, чистеше оръжието си, занимаваше се, както може, очаквайки реда си.

Курвите се настаниха между скалите, дръпнаха нагоре полите си и легнаха една до друга. По трима наведнъж войниците се отправяха натам, сваляха си панталоните и заставаха на колене върху тях. В тъмнината Прентис приближи Календър и го попита:

— Отиваш ли?

Старецът, седнал с гръб, подпрян на един камък, вдигна очи и поклати глава.

— Отдавна не мисля много за такива неща. — Той драсна клечка и запали цигара. — Освен това никак не искам от кранчето ми да капе гной.

Това спря Прентис.

— Мислиш ли?

— Не мисля, а знам. Ако имаш проблем, разреши го самодейно. — А след това добави с усмивка: — Само не забравяй да си измиеш ръката. Сега седни и си спести някоя и друга грижа.

Прентис погледна към скалите в края на лагера, погледна стареца, вдигна рамене и седна до него.

Прентис не го показа, но се почувства облекчен. Беше имал връзка с жена веднъж, и то не с жена, а с момиче, на шестнадесет, на колкото беше и той. При това не беше преднамерено. Боричкаха се, после боричкането премина в целуване. Просто едно нещо беше довело до друго. Той свърши почти в момента на проникването и беше обсипан с най-обидни думи.

Беше се случило в Охайо, близо до фермата на баща му. Беше се показал толкова несръчен, а момичето често имаше около себе си толкова много момчета, че той повече не я приближи, а и нямаше много време за това. Неприятностите на баща му започнаха малко след това.

След като майка му по това време беше мъртва от една година, баща му се беше опитал много сериозно да поддържа фермата и да живее без жена си. След това здравословното му състояние се влоши. Градът се опита да включи фермата в очертанията си и битката с града допълнително отне силите на баща му. Един ден, когато караше каруца, пълна с камъни през полето и нагоре по един баир, той се опита да завие прекалено рязко. Колата се наклони дотам, че той не успя да се задържи. Тя продължи да се накланя, а камъните се изсипаха върху него и го смачкаха.

Прентис никога не разбра какво всъщност се беше случило. Старият човек беше достатъчно умен, за да се опитва да направи толкова остър завой. Може би, както е бил изтощен, просто да се е забравил. Възможно беше също да е постъпил лекомислено. Прентис никога не разбра. Погрижи се за погребението на баща си, видя как градът взема земята. Това нямаше значение. Толкова много неща се бяха случили, баща му и майка му, двама братя в ранна възраст, не можеше да стои на това място равнодушен. Взе парите, предложени от града, значително по-малко, отколкото струваше земята, поскита известно време насам-натам, обмисляше какво да предприеме, най-накрая вложи парите в една банка и избра сегашното поприще.

Не му беше ясно защо. Искаше да повярва, че е необходимостта от напрежение. Без съмнение, имаше нещо такова. Шанс да научи нещо, да бъде част от нещо, да посети различни места, да види различни неща, да придобие чувство за ред. Главно подозираше, че просто иска да бъде колкото е възможно по-далече от начина на живот, който беше водил баща му. Един вид покаяние, резултат от чувство за вина: трябваше да остане и да се бори, за да задържи земята. Иронията се състоеше в това, че беше предполагал, че в последна сметка ще се озове в Европа, а ето че беше в Мексико. Все едно, той не знаеше защо беше лъгал Календър, казвайки му, че баща му с живял в апартамент в този град в Охайо.

Не знаеше и как би се чувствал, ако отидеше при тези жени, как би действал в присъствието на охраняващите войници, които го гледат. Не беше проблем механиката на това нещо, нито нагонът: на път, незает с нищо, понякога мислеше за жени. Но публичният характер на това деяние, мисълта, че го наблюдават, мисълта за мръсна потна кожа и прах и мазни дрехи и спермата на други мъже — това го отблъскваше, беше привлечен само от абстрактната необходимост и от това, че другите мъже бяха сигурни, че и той ще се включи.

Сега, удовлетворен от това, че има основание да откаже, предпочитайки да прекара времето си с Календър, той седна до стареца и се загледа във войниците, които очакваха реда си, и в другите, които се връщаха, и се чувстваше облекчен, че няма да отиде между онези скали, щастлив, че е далеч от тях. Мина известно кратко време, преди да разбере, че старецът му беше казал нещо.

— Точно така — каза старецът.

Прентис не разбра.

— Утре.

— Какво за утре?

— Ще съм на шестдесет и пет.

Прентис не усети това, но по всяка вероятност беше погледнал стареца озадачено.

Старецът го погледна.

— Какво има? Мислил ли си, че това няма да дойде?

— Не. Само че…

— Само че какво?

Прентис поклати глава.

— Не знам какво да кажа.

— Разбира се, че не знаеш. Няма нищо особено. Това е ден като всеки друг.

— Да, но предполагам, че все пак трябва да те поздравя. Искам да кажа, не знам как се чувстваш. Не знам какво да кажа.

— Не знаеш как се чувствам? — Календър се облегна назад, по-близо до скалата, дръпна от цигарата си и издиша бавно дима. — Е, добре, нека се изразя по този начин. Сега не съм по-различен, отколкото преди десет — петнадесет години. Прибавили са се някои нови болежки. Не се облекчавам толкова лесно, както някога, не спя толкова добре, но все още краката ми са бързи, както винаги, и умът ми не ми играе номера. Поне така мисля. Но бедата е в това, че такъв рожден ден те кара да се замислиш. — Календър се загледа в тъмнината, а след това обратно към Прентис. — Изглежда, че не мога да отмина без внимание. Остарявам.

За първи път Прентис забеляза у него склонност към самоанализа, рядко беше говорил толкова дълго за себе си — даже ако се имаше предвид разговорът им за индианеца, в който нямаше толкова самоанализа, колкото обяснение. Освен това сега за първи път чуваше старецът да споменава за някаква слабост в себе си. Прентис не можеше да направи нищо и затова само продължаваше да седи, загледан в него.

— Искаш ли да чуеш една история?

Прентис кимна, зарадван, че има възможност да не говори.

— Ако искаш да ми я разкажеш.

— О, искам. Свързана е с рожден ден. Бил ли си някога в Уайоминг?

Прентис поклати глава.

— Охайо и после тук. Няколко спирания в Ню Йорк и Тексас.

— Е, добре, би го харесал. Поне северната част. Южната много прилича на това тук, може би е нещо малко по-добро. Скали и пясък, пелин и храсти. Всъщност, все едно че нищо. Но северната част е чудесна. Поредица от планини се простират от север до юг. Ако се появиш от изток, първо минаваш през пустинята. После срещаш планини, после пустиня, после планини и пустиня и отново планини и всяка верига се различава от другите, и всяка една от тях е прекрасна. Прекрасни са даже имената. Бигхорн^[1]. Уинд Ривърс^[2], Тетънс.

Старецът опъна дълбоко от цигарата си.

— За първи път ходих там през шейсет и седма, една година преди Уайоминг да стане територия. В онези дни с мен имаше един човек и двамата с него известно време работихме по пътищата. После започна тази история с индианците и ние постъпихме в кавалерията. Той загина… — Календър се замисли за момент. — Главното е в това, че прекарах пет години в кавалерията, най-вече в Колорадо, и ми се стори, че това е много и затова се върнах в Уайоминг и поработих още малко същата работа, а и каквато работа ми попаднеше, това ми омръзна и отново влязох в кавалерията, този път като разузнавач.

Дотогава вече бях опознал Уайоминг много добре. Седемдесетте години бяха най-лошото време с индианците и тогава си мислех, че ако ще воювам срещу тях, нищо не ми пречи да бъда там, където бих могъл да свърша някаква полезна работа. Цялата работа продължи доста дълго. Множество битки, главно със сиуксите. Но до осемдесета бяхме в голяма степен прочистили страната от тях.

Тогава не знаех какво да направя. Кавалерията ми беше омръзнала. Не ми се яздеше по пътищата, въпреки че известно време продължих да го правя. До есента на 1880-а бях взел решение. Предприех още нещо. Като гледаш тези планини, като чувстваш очарованието им, нямаш представа какво може да ти донесе работата в близост до тях. Макар че беше малко късничко, за да спечели човек прилични пари от това, аз купих капани, кон, товарно муле, тръгнах нагоре и се установих преди първия сняг.

Уинд Ривърс. Бил съм там и преди, но обикновено със стадо и други хора и когато наближеше време да завали сняг, напускахме. Или това, или с кавалерията, а освен това имаше много хора и ако ти трябва помощ, я получаваш. Но това беше различно. Не мога да кажа доколко. Бях успял да се сдобия с дървена колиба, преди да се обърне времето, но не бях проявил достатъчна предвидливост по отношение на коня и мулето. Не знам какво съм мислил, че те ще могат да разровят снега и да се доберат до тревата под него, просто не съм сигурен. Снегът заваля в средата на октомври. През нощта. Явно е, че в началото е било дъжд, после лапавица, после сняг и когато сутринта излязох навън, намерих коня и мулето мъртви. Бяха замръзнали. Беше студено, но не чак толкова. Но те бяха покрити с лед, особено лицата им, в и около носа и устата и доколкото мога да кажа, са се задушили.

Лежаха на една страна, почти покрити от снега и това ме накара да изпадна в паника. Не трябва да забравяш, че между знанието за това, какво трябва да направиш, когато си с купчина хора, и знанието какво да нравиш, когато трябва да действаш сам — между двете има дяволски голяма разлика. Стоях там, снегът се трупаше около мен, конят и мулето бяха почти затрупани, надигаше се вятър, облаците се бяха спуснали ниско, още сняг, през цялото време въздухът ставаше все по-студен и аз си помислих, Боже мой, дали ще умра тук. Не е ли изумително? След всичко, през което бях преживял, бях изплашен до смърт от една буря. Наистина мислех, че ми предстои да умра. Все едно че някой се опитва да ме задуши. Нямаше да се чувствам така, ако не бях сам. В това съм сигурен. Ако при мен имаше някой, щях да кажа: Лоша работа и да вляза и да приготвя кафе и да изчакам бурята да премине. Но единственото, за което можех да мисля, беше как да се измъкна от това място. Да се добера до низината. Както бях самоуверен при пристигането си сам, сега нямах търпение да се махна. Взех храна и се облякох, колкото може по-топло, и тръгнах. На разстояние половин ден имаше една ловджийска колиба и аз мислех, че ще мога да стигна дотам, преди бурята да се усили, да се скрия за през нощта и да продължа надолу сутринта. Искам да кажа, че наистина мислех, че ще успея да изляза на глава с бурята.

Старецът въздъхна.

— Тръгнах, газейки снега. Беше дълбок, може би десет инча, но не толкова дълбок, че да не мога да вървя, а и познавах пътя, по който бях дошъл, нещо като дере, което през пролетта щеше да бъде корито на поток. Стигнах до дерето и се спуснах в него, а там снегът беше по-дълбок, беше се натрупал от вятъра и покриваше камъните. Преминах известно разстояние, но повече не можех, трябваше да се изкача и да изляза от дерето и да опитам друг маршрут. Снегът стана по-дълбок и след известно време вече не можех да виждам много надалеч пред себе си, само неясни очертания на дървета и скали, а след около миля снегът стана още по-плътен и аз се озовах в истинска снежна пустиня. Знаеш ли какво е това? Случвало ли ти се е?

Прентис поклати глава.

— Не можеш да различиш земята от небето. Всичко е еднакво. Снегът е толкова сив и дотолкова изпълва всичко около тебе, че не можеш да видиш дърво, което е точно пред теб. Почти не можеш да видиш собствената си ръка. Не трябва да забравяш, че през цялото това време адреналинът ми се покачваше и ако преди бях изпаднал в паника, не знам как да опиша това, което преживях по-нататък. Истински, мръсен ужас. — Календър се засмя. — Не знаех накъде отивам. Знаех, че никога няма да намеря ловджийската колиба. Даже не мислех, че ще намеря колибата, която бях направил. Но знаех, че няма никакъв смисъл да се движа напред, не че ми беше ясно кой беше този път, а не виждах особен смисъл да вървя, докато замръзна, и тогава нещо в мене щракна и се овладях. Може би бях само изтощен. Първото оправдание за подслон, до който стигнах — камъни и под тях нещо като дупка — изпълзях и се настаних, изгребах снега пред мен, за да направя нещо като преграда срещу вятъра, и започнах да чакам. Достатъчно добре знаех, че не трябва да заспивам, и затова започнах да ям, за да се поддържам буден, а и мислех, че храната ще поддържа така или иначе функциите на тялото ми, така че просто си седях там и си хапвах. Дявол да го вземе, изядох почти всичко, което бях взел със себе си — изсушено говеждо, сухари, стафиди, всичко, което имах, а снегът продължаваше да се трупа и вятърът ставаше по-лош и трябва да съм заспал, защото по някое време ми стана невъзможно да дишам и се събудих. Не виждах нищо, върху мен сняг, загребах с ръце, за да изляза. Светлината от слънцето върху снега беше почти заслепяваща. Не знаех колко време съм бил там, най-малкото един ден, не знаех и къде се намирам, нито как щях да се движа при толкова дълбок сняг, но едно нещо беше ясно: ловджийската колиба беше прекалено далеч. Би трябвало да се върна назад към колибата, която бях построил. Бях започнал да различавам формите на някои познати върхове, преценявайки къде е колибата. Употребих още един ден газене през снега, за да стигна до нея. Фактически след няколко неуспешни опита я намерих горе-долу лесно. Цялата работа се състоеше в това, да се напредва в снега, докато се стигне до мястото.

Старецът пак замълча за малко.

— И така, спах един ден и когато се събудих, си изясних някои неща. Първото, колко глупав съм бил, тръгвайки по този път. По дяволите, остави тръгването. Най-напред идването ми в планината сам. Нямах никакво понятие от такива неща. Второто беше, че ако надживеех това, което бях извършил, мислех си, че ще мога да надживея всичко. Зимата щеше да е по-жестока, отколкото бях помислил, но ако не си губя ума, няма да е много по-лошо. Имах много храна, която бях оставил след себе си, прекалено много, за да я нося, и знаех, че ще има дивеч наоколо. Освен това разполагах и с коня и мулето като допълнителна храна, един вид премия — ако можех да ги размразя — и както и да погледнех, нещата сега бяха по-добри.

Нещо като усмивка пробяга между бръчките на лицето му.

— И така, започнах да ловувам с капани, малко по малко. Откривах потоци и блата, които не бяха покрити с много дебел лед, пробивах леда и нагазвах в тях, за да поставя капан и да го закотвя, намирах следи по земята и забелязвах дупки, направени от малки животни, залагах капани и до тях или недалеч от места, където имаше прясно обелена кора на храсти. Разбира се, и при тази дейност трябваше да науча много неща. Бяха ми обяснили за капаните, но едно е да чуеш, а съвсем друго сам да го направиш. Понякога не поставях стръвта достатъчно добре и животното я отнасяше или пък се улавяше и изчезваше заедно с капана, или си прегризваше крака. Но постепенно започнах да се справям по-добре, закотвях по-добре капаните, поставях ги на по-добри места и не след дълго вече хващах бобри и лисици, и зайци, понякога вълци и ги одирах незабавно, като сготвях заека и бобъра. Работех върху кожите всяка нощ и оставях по-фината работа за времето, когато идват бурите.

Бурите идваха достатъчно често, но ми беше топло от многото храна и поради различните неща, които имах да правя, и не им обръщах много внимание. Ставах при изгрев-слънце, прекарвах навън целия ден и се връщах по тъмно и единствената реална опасност беше, че можех да измръзна от газенето в потоците, но носех със себе си допълнителни дрехи, за да се преоблека, когато се намокря, и този път бях достатъчно умен и използвах галошите си за сняг и въобще нещата съвсем не вървяха зле.

В продължение на известно време. Но аз не знаех какво нещо е зимата, докато не я изживях. Тя продължаваше и продължаваше и колкото по-дълга ставаше, толкова и по-студена и снегът ставаше по-дълбок. Нямаше да имам неприятности, ако ставаше дума за месец или два, но стана така, че тя продължи три и четири. И пет. Като че ли никога нямаше да свърши. Съвсем неочаквано за себе си открих, че си говоря сам или че говоря на животните, които одирах, или на дърветата. Ледът беше толкова дебел, че повече не можех да го пробивам, а въздухът толкова студен, че даже животните повече не излизаха навън, и аз започнах да прекарвам все повече и повече дни в колибата, да ставам по-късно, да си лягам по-рано, да ям по-малко, станах по-нехаен, когато трябваше да се мия или да се облекчавам, и през цялото време продължавах да си говоря сам, да подлудявам поради отсъствието на друг човек, с когото бих могъл да разговарям. Като че ли бях направил пълен кръг, от първоначалната паника, когато бях разбрал, че ще бъда съвсем сам, до навикването с това положение, до бърборенето сам на себе си, отново сам и в самотна паника.

И тогава се случи нещо странно. Приспособих се и към него. Не знам как се случи. Не беше точно сила на волята. Просто някак си нещата станаха по-малки, по-прости. Установих, че не ми трябват удобства. Вече не ми бяха нужни и другите хора. Открих, че с дни наред беше достатъчно просто да седя край огъня с кръстосани крака, с празна глава, без да виждам нищо, без да мисля нищо, като чувам някакъв единичен тон, който непрестанно ечи и това беше прекрасно. Никога не бях се чувствал по-релаксиран или чист. Дотогава снегът се натрупваше върху колибата и трябваше да прокопавам тунел нагоре, за да изляза, но не излизах много, седях си край огъня и имах чувството, че тежината на снега около колибата ме задушава, и предполагам, че щях да остана там и да си умра по този начин, ако не беше настъпило топенето.

То настъпи рано през онази година. Или поне така ми казаха по-късно. Няма как да реша дали беше рано или късно. На последно място не знаех в кой ден или месец. Но топенето така или иначе настъпи рано и бавно ме върна обратно, при това го посрещнах с лоши чувства. Наистина нямах желание отново да пълня ума си. Като че ли нямах контрол и върху него и това ме върна обратно.

Цялата колиба беше подгизнала от водата и аз огледах кожите, които имах. Наистина бяха твърде много. За да ги сваля от планината, щеше да е необходимо да ги влача на носилка. Но аз ги бях хванал и щеше да е грях спрямо животните просто да ги изоставя и затова прибрах, каквото ми трябваше, настаних и кожите на носилката и тръгнах. Тъй като снегът беше много дълбок, мина много време, докато стигна ловджийската колиба, където имаше двама каубои и аз почти не знаех как да говоря с тях. По дяволите, те също не знаеха как да говорят с мен. Огледаха ме и не знаеха какво да мислят. Но ми съобщиха новини. За железния път. За зимата в равнината. Не исках да чувам за тези неща. За мен не означаваха нищо. Казаха ми и датата, но не исках да чуя и за нея. Бях попаднал на тях само заради ловджийската колиба и въпреки че ми предлагаха помощ, им казах не и бързо продължих по пътя си.

Потрябваха ми няколко седмици, за да стигна най-близкия град. Времето отново се застудяваше, а земята, дотогава мокра, сега замръзваше и съвсем не ми беше като в колибата. Открих, че пак съм се разглезил, че ми трябва уют, че сега пак много ми се иска да разговарям с други хора. Излязох на това възвишение и погледнах надолу към града, снегът по склоновете изтъняваше и се смесваше с ниско разположения терен, скали и храсти и кафява трева. Нещо ме измъчваше, нещо, което не съзнавах напълно, но което имаше някаква връзка с това, което ми бяха казали каубоите, нещо във връзка с датата и тогава разбрах. Бяха казали, че е втори април. Това беше преди няколко седмици, а някъде по средата, на девети април, имах рожден ден. Не можех да се примиря с мисълта, че съм се отдалечил толкова много от себе си, че даже не съм се сетил, и тази мисъл ме направи нетърпелив да сляза долу и да празнувам.

И тогава се спрях. До ден-днешен не знам защо. Нещо във връзка с доброто чувство, което бях изпитвал в колибата. Нещо във връзка с независимостта, която опознах и която осъществих през зимата. Не съм сигурен. Единственото, което знаех с пределна сигурност, беше, че няма да сляза още сега, че ако ще празнувам рождения си ден, това трябва да е там, където съм живял толкова дълго време — както ми се струваше цял живот. И останах. Очистих се от мисли за топла храна, баня, легло, бръснач. Лицето ме сърбеше, тялото ми беше покрито с рани. Отказах се да мисля и за тях. Легнах си между кожите и се събудих сутринта и реших, че имам рожден ден, и преди да разбера това, заех позата с кръстосани крака и тонът се върна и градът беше под мен, но аз не го познах, нито ме беше грижа за него. С времето това чувство ме напусна отново, но това беше два дни по-късно, когато слязох в града и всички ме заглеждаха, а аз продадох кожите и се нахраних, и се окъпах, и се сдобих с нови дрехи, и спах в легло. И не след дълго бях отново разнежен и повреден.

Но това нямаше значение. Това чувство беше с мен и въпреки че оттогава то ме е спохождало често, никога не е било същото и аз никога повече не отидох в онези планини — те също не биха били същите. Но често мисля за тази зима и особено за деня, който мина за рожден ден, като за най-доброто време от моя живот.

— Пролетта на 1881-ва.

— Когато бях на тридесет.

Старецът дълго се беше взирал в тъмнината, докато говореше. Сега той се обърна и Прентис не разбра това, но паметта очевидно беше важна за стареца, и той не знаеше какво да каже. Ако този рожден ден през 1881 година е бил най-добрият от всички други, по всичко личеше, че утрешният ще е между най-лошите, и Прентис не знаеше какво да направи. Искаше да каже на стареца, че няма никакви проблеми, че му остават още много и добри години, но Прентис знаеше, че това не е истина. На стареца не му оставаше много време. Поне не от този вид, който му трябваше. При начина на живот, който беше избрал, тялото му не можеше да издържи дълго. Една година. Пет години. Много скоро нямаше да става за нищо.

Прентис не можеше да намери смелост да му го каже. Затова само седеше, гледаше стареца, чувствайки какво преживява дълбоко в себе си. Старецът пак се взираше в тъмното.

Прентис почувства присъствието на една сянка, която доближи встрани от него — Опитвах се да те намеря — и мигът отлетя.

Прентис бавно вдигна очи към изправения до него войник.

— Какво има?

— Какво искаш да кажеш с това какво има? Твой ред е.

— О, това ли. Отстъпвам ти го.

— Какво? Сигурно се шегуваш.

— Може би. Все пак ти го отстъпвам.

— Сигурен ли си?

Прентис кимна.

— Е, добре.

И войникът се отдалечи. Прентис даже не изчака да види, че е заминал. Обърна отново поглед към стареца, но вече нямаше защо. Лицето на стареца се беше променило. Вече не беше открито, вече не предоставяше възможност за разговор. Прентис продължи да седи на същото място, да се взира в тъмнината заедно със стареца, а войниците продължаваха да чакат или да се връщат и след малко вече не бяха много чакащите, след още малко вече нямаше никой от тях.

Прентис погледна стареца, очите му бяха затворени и той помисли, че може би е заспал. Изправяйки се тихо, Прентис протегна ръка към едно одеяло и го покри.