Дейвид Морел
Последно разкритие (73)

10.

— Слушай, ако пак се намесиш по такъв начин, няма да ти е необходимо да ме заплашваш, ще те убия — изръмжа Календър.

Беше намерил момчето веднага след като беше свършил, беше изкачил бързо баира, като го търсеше навсякъде и го забеляза зад обора, където Прентис копаеше гробове. Докато говореше гневно на малкия, Календър беше заговорен от двама войници, но не можа да разбере какво му казваха. Само продължаваше да настъпва срещу фигурата, която копаеше гробове, краката му стъпваха тежко, риташе буци пръст и мачкаше тревата, дишаше тежко и ругаеше, така че момчето чу наближаването му и се обърна. Лопатата му беше вдигната високо.

— Казах ти да се разкараш! — заповяда момчето.

— Не те искам край мен.

— Какво ти става?

— Какво ти става на теб? Още ли не си разбрал? Видях ти лицето, онези твои приятелчета, които гледаха. Това ти харесваше.

— Или може би просто трябваше да си дам вид, че ми харесва. Може би трябваше да накарам тези мексиканци да повярват, че ще направя всичко, за да науча това, което искам.

— Все едно е. Боже, толкова дълго си правил това, че не можеш да различиш едното от другото. Това ти харесваше.

— Няма значение какво мислиш. Научих това, което искам.

— Можеше да го направиш и по друг начин.

— Съмнявам се. Но не това те вълнува истински, а индианецът. Задържах го, защото им казах, че имам намерение да ги предам в неговите ръце.

Сега момчето беше толкова разгневено, че вдигна лопатата, като че ли да го удари, и старецът благоразумно отстъпи назад.

— Ти се справяше чудесно — каза Прентис. — Той не ти трябваше. Ти само искаше да доукрасиш мъчението. Боже, толкова много мислиш върху най-подходящия начин, но който може да се свърши нещо, даже не разбираш собствените си мотиви. Ти мислеше, че правиш от необходимостта добродетел, когато през цялото време се радваше, че ти е предоставена такава възможност. Това наистина ти харесваше.

Сега, вместо да удари стареца, Прентис заби лопатата в земята, загреба, после замахна и го обсипа в пръст, отново и отново, обсипваше го целия, старецът чувстваше пръстта в очите си, в устата, надолу по ризата си, политаше, препъвайки се назад, ръката му вдигната, за да се предпази, главата обърната, а момчето крещеше:

— Махай се, по дяволите! Чуй! Разкарай се!

Старецът посегна към пистолета си, но промени решението си и отстъпи назад.

— Много добре — избъбри Календър. — Много добре! Щом мислиш така, продължавай, копай си гробовете. И като си се хванал да копаеш, изкопай още един. Има още един мъртъв пленник. Другият не е много по-добре. И докато се занимаваш с това, изкопай още един. Както си тръгнал, е много вероятно да ти потрябва за самия теб.

Календър се обърна. Беше изгърбен, отдалечаваше се, отърсваше пръстта от дрехите си. Не беше очаквал това. Беше дошъл да нареди момчето, да му покаже какъв глупак е, да му набие малко разум, а сега той си отиваше, като се чувстваше глупаво, целият изпоцапан с пръст, чувстваше устата си суха и с вкус на прах, чувстваше се даже малко смутен и сам не знаеше защо, като не се смяташе това, че хлапакът му се беше опълчил и че той беше загубил и, по дяволите, все пак какво му имаше на този хлапак?