Дейвид Морел
Последно разкритие (66)

3.

Смехът беше празен. По някаква причина, каквато и да беше, затруднен поради рождения си ден, решем да не позволи забележките на момчето за пиянството му да го спрат, може би тъкмо защото това му харесваше, до обед Календър беше пиян.

Във всеки случай се държеше добре. Дотогава бяха изминали двадесет мили, движейки се бавно, а разузнавачите бяха избързали напред, за да огледат местността, и Календър се беше върнал, за да размени няколко думи с майора, а след това се спря до Прентис.

— Можеш да дойдеш с мен. Ще ме пазиш да не падна от коня. — Календър го изрече тихо, за да не го чуят.

Прентис го погледна. Старецът до този момент му изглеждаше в много добро състояние, яздеше изправен, всичко беше балансирано. Може би прекалено балансирано. Сега, когато го огледа по-внимателно, забеляза, че лицето му е червено, очите му малко нефокусирани, ръцете неуверени върху лъка на седлото. Червеният цвят на лицето му можеше да е и от слънцето. Останалото би могло да се дължи на продължителната езда в горещината. Но речта му беше внимателна, дишането му малко учестено, а самият начин, по който седеше изправен в седлото, беше малко пресилен. Ако човек вземеше едновременно под внимание всичко това, щеше да разбере, че беше пил, не можеше да има съмнение: той беше пиян.

Прентис поклати глава.

— О, боже.

— Какво има? Хайде, да вървим и да видим нещо от местността.

Този път Прентис даже не направи усилие да се сдържи, въпреки че искаше. Той беше излъгал отново. Не беше вярно, че баща му е бил фундаменталист и че не пиел. Баща му не принадлежеше на никоя секта и пиеше много. Във всеки случай към края. След като жена му не беше жива и градът настъпваше срещу него, от ден на ден той се пристрастяваше все повече към пиенето и рядко биваше трезвен. Това го уби, не камъните, въпреки че те го бяха изпотрошили. И този ден беше започнат с пиене. Вероятно по тази причина беше избрал лошия път нагоре по баира под ъгъл, вместо да тръгне направо нагоре, тъй като не беше в състояние да мисли, вероятно затова беше паднал, вместо да скочи и вместо да се изтърколи, беше останал да лежи, докато камъните са се посипали върху му. Към края си беше станал и зъл. Не, не зъл. Сприхав. Трябваше да бъде забавляван, трябваха му много грижи. Прентис се грижеше и за едното, и за другото, готвеше, переше дрехите му и му помагаше да си легне. В началото това беше нещо естествено, после задължение, а най-накрая слугинство. И след всичко това баща му постъпи глупаво и се уби. Това го разгневи и малко натъжи.

Сега, докато старецът яздеше вдървено пред него, а Прентис го следваше, той се чувстваше по същия начин. Освен това беше и разочарован. След всичко, което старецът беше говорил за себеконтрол, излезе, че на самия него това нещо му липсва. Прентис мислеше и откриваше, че има много неща, които старецът правеше, но които се разминаваха с думите му — историята с индианеца, също и някои дребни неща, неща, за които Прентис даже не беше сигурен, че са погрешни, като това например, да се говори прекалено много на хората как да правят това или онова, като това, че пристигаше и заминаваше, когато си иска, това, че променяше настроенията си и позираше. Може би Прентис грешеше, но той започваше да подозира, че онова, което в началото беше взел за уважение, което другите показват към стареца, беше всъщност търпимост и може би даже проява на чувство за хумор. Чудеше се дали старецът не представляваше някаква пародия и изведнъж почувства, че му е неудобно с него.

И до такава степен, че даже не искаше да бъде с него и да спори, а само да бъде по-далеч от него. Представяше си какво ще кажат другите войници, след като сега се бяха скрили от погледите им. Двамата яздеха по едно песъчливо възвишение. Старецът бръкна в торбата си и извади оттам бутилка уиски и отпи от четвъртинката, която беше останала.

— Ела насам. Какво ти има, по дяволите!

Прентис беше изостанал нарочно, тъй като искаше да не бъде с него, но нямаше никакъв смисъл да влиза в спор. С какво би променило това нещата? Щеше да се примири с положението, да остави стареца да прави каквото си иска. Без друго старецът нямаше да се отлепи от него. Когато му се представи възможност, той щеше да се върне към колоната и да направи каквото може, за да държи стареца на разстояние от себе си. Засега нямаше избор и трябваше да се примири с положението. Безцелно беше да се поддава на емоциите си.

И така, той продължи да язди до него, като се опита да изглежда равнодушен, когато старецът отново посегна към бутилката. А след това започна да говори. Прентис правеше каквото може, за да не го слуша, но старецът пак беше подхванал темата за миналото и очарованието влезе в действие и Прентис разбра, че колкото и да се опитваше, не може да остане безучастен.

1884-та, тази беше годината. Канзас и Додж Сити. Как бил напуснал планините след онази дълга зима, как бил отишъл на юг, където работил по пътищата, а след това се задържал в градовете, където отглеждат добитък. Абилен и Елсуърд, Уичита и Додж. Всеки един от тях беше преживял време на разцвет и отстъпил значението си на следващия. През 1884-та, една година преди да бъде забранено вкарването на добитък в Канзас. Въпреки нежеланието на местните хора, Додж бил съвсем открит град. Улиците следвали посоката на жп линията, изток-запад, едната половина за благоприличните хора, другата за барове, хотели, игрални зали и вертепи.

— Приличаха си много. Навсякъде можеше да се случи всичко. Изобилие от комар, алкохол и момичета. И много сбивания. Нищо подобно на това, което си чел, момчета по улиците и вадят патлаци. Главно стрелба в гръб, понякога в лице. Някои отваря врата и в следващия момент е прострелян. Най-доброто място, което си спомням, беше Златната зала, малко след Дългия клон, нещо като барака, между пролуките слънчева светлина, но ледницата беше на гърба, а най-добрите стаи се намираха до нея. Разбира се, за да получиш стая, трябваше да наемеш момиче. По този начин тамошният сводник конкурираше другите, но в горещи дни цената си струваше, а понякога ти стигаше и само това да се наспиш. Момичетата бяха нещо друго. Спомням си, че веднъж един ловец ми беше разправял как влязъл в едно такова място и първото нещо, което видял, било това, че някой извадил пистолет, опрял го до ухото на някакъв и му пръснал черепа. Едно момиче, което седяло с кръстосани крака върху една маса, скочило, нацапало си ръцете с кръвта от пода, после подскочило и извикало: Кукуригу!, плеснало с ръце и се опръскало цялото с кръв. Ловецът каза, че след като видял това, се обърнал и се махнал от града. Можеш да разбереш защо местните хора постоянно се оплаквали. Имали са много пари, но не са се чувствали в безопасност по улиците. Град със седем хиляди жители се удвоява по време на пиковия сезон, да не говорим за всички тези животни. Близо сто хиляди глави преминаваха през Додж само за няколко месеца. Можеш да си представиш какъв беше шумът, непрекъснато влизаха търговци, цялата тази бъркотия в другата част на града. Опитаха се да забранят носенето на оръжие. Опитаха се да намалят работното време на баровете. Шерифи от класа, тежки глоби. Нищо не даваше резултат. Можеш да разбереш защо най-накрая прокараха закон, който изцяло забранява вкарването на добитък. Разбира се, вече големите имена ги нямаше. Иърп и Холидей, и Мастърсън, всички те си имаха своите грижи, а и промените личаха във всяко отношение. Додж се разрастваше. През 1884-та той имаше пързалка за ролкови кънки. По дяволите, остави пързалката. Имаше даже течаща вода и телефони. Градът не можеше повече да търпи търговията с добитък.

Хванах се с разни търговци, които отиваха на юг. После известно време работих по пътищата в Тексас. В 1885-а бях стигнал Ел Пасо. Там имаше един бар, който много ми харесваше. Бисерната кръчма. Една нощ там няколко момчета се забъркаха в първата действително значителна престрелка между цивилни, която бях виждал някога. Уайът Иърп също беше там. Единствения път, когато съм го виждал. Той има важно значение за моя разказ, но не по начина, по който ти мислиш. Аз си седях там, когато влязоха двама кравари и започнаха да пият на бара. Не им трябваше много. Бяха пияни, когато влязоха. Имали са някакво спречкване с някого на улицата. Човекът се измъкнал и сега те се бяха заловили да го търсят. Спречкаха се със собственика на бара за сметката. После нагрубиха един от посетителите за това, че докато раздавал картите, ги заглеждал. После двамата се разделиха, като единият отиде в друг бар, а другият остана. От бара се отиваше до един мюзикхол и най-накрая този, който беше останал, влезе там и като извади пистолета си, извика: Къде е онзи гад, който влезе тук тази вечер? Войниците се снишиха, цивилните изпаднаха в паника, музиката спря, танцьорките побягнаха, а този просто си стоеше с извадения пистолет, докато разбра, че този, когото търсеше, не е там. Прибра пистолета, свали си шапката и се поклони. Извинете. После се усмихна, обърна се и излезе.

Тогава видя Иърп. Човекът го позна. Аз самият не знаех, че е там. Очевидно не знаеха и другите, но скоро научихме това. Краварят го приближи, опита се да го предизвика на дуел. Иърп беше там, за да се види с някакъв приятел и не искаше тази неприятност, той просто се изправи и показа, че няма оръжие. После отново седна и добави, че няма да се бие. Не беше много висок. Лицето му беше слабо. Имаше широки увиснали мустаци, зализана назад коса, облечен бе в изключително елегантен костюм, имаше даже и верижка за часовник. Иърп дори не трепна. Неговият беше най-твърдият поглед, който съм виждал. Той просто изгледа продължително човека и човекът беше благоразумен, престана да упорства и се оттегли.

О, краварят постъпи много добре, защото едва се беше отдръпнал, когато се обърна и видя на бара този човек с подобен костюм. Костюмираният до този момент се хилеше. После се овладя, но не навреме. Краварят отиде при него и се опита да го предизвика на дуел, но костюмираният нямаше оръжие и затова краварят започна до го обсипва с обиди. Накрая се умори, отиде в един ъгъл, където играеха билярд, и застана до стената, откъдето наблюдаваше играта. Костюмираният видя, че краварят не гледа към него, промърмори, че е отегчен, и отиде при картоиграча. Според мен той мислеше, че ще получи от него съчувствие. В края на краищата и двамата бяха засегнати от един и същ човек. Но когато го помоли да му даде пистолет, получи отказ. Спомням си какво каза: Не ти трябва беля, заминавай си. Изглежда, че не владееше езика добре. По-скоро имаше нещо европейско. Както и да е, това не се хареса на костюмирания. Той обиколи масата, като търсеше пистолет, и намери в едно чекмедже. Това беше, когато краварят, който се намираше в ъгъла, погледна към него и видя какво беше направил. Той излезе с изваден пистолет, но беше пиян, а костюмираният знаеше какво прави. Коленичи, хвана оръжието с две ръце и стреля два пъти в краваря, като единия път го улучи в рамото, а втория в стомаха, в резултат на което краварят се завъртя и така единственият изстрел, който отправи, беше в масата за билярд. После залитайки излезе навън и налетя срещу един преминаващ трамвай. По-късно ми казаха, че е умрял. Костюмираният хвърли пистолета и излезе през задната врата.

Всички помислихме, че инцидентът е приключен. Заловихме се да пием. Собственикът започна да почиства. Тогава някакъв мъж влезе на бегом и каза, че другият кравар се връща, този, който е бил в началото с първия. Бедата беше в това, че другият кравар беше разбрал погрешно станалото. Така, както беше чул, излизаше, че не костюмираният, а картоиграчът е застрелял приятеля му. Това му се е сторило логично, след като знаеше как се бяха карали. Сега приятелят идваше, за да уреди сметките. Картоиграчът — никога не съм виждал толкова уплашен човек, си нямаше хабер от пистолети. Пистолетът беше в чекмеджето, само защото собственикът го беше сложил там. Той не беше искал никакви кавги. Не искаше да бъде въвлечен в нищо, но нямаше голям избор. Не виждаше как би могъл да избяга. Краварят просто щеше да го последва. Не виждаше как може да остане. Краварят просто щеше да го застреля. Все пак беше смел. Мога да кажа това за него. Той взе пистолета, който каубоят беше хвърлил, и се опита да обмисли какво трябва да направи и това беше моментът, в който Иърп се намеси. В началото помислих, че Иърп имаше намерение да вземе пистолета и да го употреби срещу каубоя. Почти се зарадвах, но той не направи това. Не знам защо, но Иърп започна да говори с картоиграча и аз все още помня точните му думи. Това беше най-забележителното нещо, което съм чувал от някого, цяла лекция върху дуелите, в самия този момент и на самото място, не по начина, по който пишат за това, но както е в действителност, и всяко изречение тежеше на мястото си.

Не му предоставяй никакъв шанс. Той ще започне да стреля. Нека пистолетът ти бъде готов за изстрел, но не дърпай спусъка, докато не бъдеш сигурен в какво се целиш. Цели се в корема му, ниско. Пистолетът малко ще ритне, но ако го държиш здраво и почакаш, докато онзи приближи достатъчно, изключено е да пропуснеш. Запази хладнокръвие и не бързай.

Каубоят влезе през вратата и Иърп бързо се отдръпна. Картоиграчът помоли каубоя да спре. Каубоят приближи със стрелба. Виждаше се как куршумите му се удрят в стената. А противникът му държеше пистолета си и чакаше. Боже мой, той изчака, докато вече не можех да си представя как каубоят би могъл да не го улучи. Каубоят продължи да приближава, като едва ли не беше дошъл съвсем до него и тогава картоиграчът насочи оръжието си и стреля и го простреля два пъти, като втория изстрел беше в сърцето. Не съм виждал нещо, което да може да се сравни с това. Картоиграчът се обърна към Иърп и му благодари, а Иърп само се усмихна. Последното, което научих, беше, че картоиграчът напуснал града и е заминал нанякъде с костюмирания.

И така, старецът продължаваше, като пиеше, яздеше, разказваше истории. Доста отдавна беше свършил бутилката, беше я хвърлил и сега, като се наведе назад, за да бръкне в торбата си, извади нова. В известен смисъл даже захвърлянето на празната бутилка изглеждаше несръчно. Но поне не я простреля, помисли си Прентис. Беше се страхувал, че след като я хвърли, старецът щеше да извади пистолета си и да стреля в нея, а това вече щеше да бъде много. Алкохол, стрелба и това, че хората наоколо щяха да разберат, че той е наблизо. Но старецът продължи да говори и очарованието отново се появи и Прентис разбра, че не може да се откъсне от него. Старецът разказваше за всяка от главните подробности на живота си, подреждаше ги, докато стигна до днешния ден. Едно изследване върху историята, съвестта, нещо друго, търсене на някаква цел и Прентис откри, ме е завладян от това. Как след онези планини и онази зима се отправил на юг, за да избяга от студа, прехвърляйки се в Тексас, а след това в Мексико, как продължил на юг, докато почти стигнал джунглата, и как след това се върнал. Това продължило години. Търсил злато. Спирал се из селата и помагал на хората да обработват земята си. Пак се занимавал с добитък.

— Там има един град. Парал. Често съм бил там. Преди тридесет години. Доброжелателен, голям. Интересно ми е как ли се е променил. Майорът казва, че отиваме там. Той представлява нещо като врата към Юта и ако Вила е някъде наоколо, тамошните хора ще знаят това.

Сега Календър завалваше думите си, говореше по-бавно, по-накъсо, обхващаше го умора. Отпи още една глътка от бутилката, дръпна юздите на коня и се огледа.

— Трябва да се изпикая.

Каза го решително. Това поне беше сигурно и поради това можеше да го изрази както трябва. Изхлузи се от коня си. Лявото му коляно се закачи и малко остана да падне. Тогава, стоейки изправен, с изпъчени гърди и насочен право напред поглед, той посочи един камък и тръгна към него. Стигна там не по най-късия път. Занима се несръчно с панталоните си, бръкна в тях и след като почака малко, ороси камъка. От струята камъкът потъмня. Той започна да се криви, целейки се в няколкото останали бледи места. Остана само едно и след като урината загуби силата си и се насочи обратно към него и го намокри, Календър се стегна. Една последна малка струйка потъмни мястото.

— Така — избърбори той и кимна, като започна да оправя панталоните си. Обърна се и се усмихна, тръгна назад и падна.

Нещо изпращя. Той лежеше, опитваше се да стане и отново падна.

Прентис скочи от коня си и побягна към него.

— Добре ли си? — Прентис го улови под мишниците в опит да го вдигне. Ризата на стареца беше мокра от пот.

— Уморен съм. Ще се оправя.

Прентис му помогна да се изправи.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите, току-що го казах. Нали така? Казах ти, че ще се оправя.

Прентис погледна към камъка, върху който се бяха ударили гърдите на стареца.

Старецът отблъсна ръцете му.

— Казах ти да ме оставиш на мира.

— Не си ми казал такова нещо.

— Сега ти казвам.

— Много добре!

За Прентис не беше необходимо да приема това. Нямаше значение, че причината му беше ясна. След като беше паднал, старецът беше смутен и сега трябваше да потърси някаква компенсация. Същото беше станало с баща му и за Прентис не беше необходимо да го приеме.

Освен всичко това му беше ясно и изпращяването, което беше чул. Не беше това, че се беше уплашил да не би ребрата на стареца да са счупени, въпреки че това беше напълно възможно, но той се съмняваше. Гърдите на стареца се бяха ударили там, където беше джобът на жилетката с часовника. Докато го повдигаше, Прентис опипа мястото на часовника, чу шум от леко скърцане на метал и докосна няколко от движещите се части. Той не каза нито една дума. На стареца му беше ясно. Очите му се промениха, когато Прентис опипа часовника. Ето защо не беше станал, не поради зашеметяване, а поради съзнанието за това, което беше направил. И това беше още една от причините, поради които беше станал толкова недружелюбен. Мислеше си, че ако предизвика сбиване, няма да му се наложи да се изправи с лице срещу проблема.

Изгледаха се мрачно един друг, и двамата разбираха какво става, и двамата бяха сърдити и не проговориха по време на пелия път обратно, и не говориха за часовника, който Прентис никога повече не видя.