Дейвид Морел
Последно разкритие (13)

12.

Всички нападатели бяха вече преминали. Цивилният се движеше бежешком между падналите мексиканци, като проверяваше дали са мъртви. Светлината беше по-добра, не само поради разрастването на пожарите, но и от изгряващото слънце, и когато цивилният отправи поглед към другия край на улицата, видя двама мексиканци, които приближаваха пеш, след като бяха излезли от един вход, борейки се с някакво момче, което се беше хвърлило върху раменете им, както си беше без горни дрехи. Двамата нападатели спряха и се огледаха, когато разбраха, че са съвсем сами. Цивилният стреля срещу тях, стреля два пъти, единият куршум удари дървения тротоар, а другият премина през един прозорец. Точно тогава нападателите се обърнаха и побягнаха обратно, а цивилният не можа да види момчето.

Той потърси отново по-сигурно място в уличката, където се блъсна в някого, обърна се и видя една жена, цялата облята в кръв и с празен поглед. Тя размахваше ръце, опитваше се да стигне улицата й цивилният, като я сграбчи, я притисна до един варел. Той клекна на едното си коляно, стреля срещу преминаващите конници, които също стреляха в движение, после изтича зад тротоара и стреля след тях.

Сега светлината беше даже по-добра и като отправи поглед, за да се убеди, че повече не идват други, той продължи стрелбата, докато конниците завиха покрай ъгъла вляво. Един конник падна, друг се сгъна на две. После ги нямаше и цивилният чу изстрели от лагера, изолирани изстрели отвсякъде от града. Той погледна жената в уличката, видя я как се препъва, израненото й лице, погледна към улицата, видя друга жена, която бягаше бързо към първата, огледа се в търсене на цели, не откри нито една, чу тръба, която свиреше за сбор, после за атака и като сграбчи юздите на коня на един от повалените ездачи, и като внимаваше да не го подплаши, се метна на седлото, високата и широка предница на мексиканското седло му се струваше странна, когато той пришпори коня и се понесе в галоп надолу по улицата.

Онова, което последва по-нататък, беше една от четирите последни кавалерийски престрелки в историята на Съединените щати. Цивилният премина покрай ъгъла в галоп, продължи по пътя север-юг, прекоси железопътните линии, премина покрай депото вляво и граничната митница вдясно, чу залп от пушечни изстрели вдясно от себе си и реши, че те идват от войници, които от височината близо до флагщока стреляха срещу отстъпващите нападатели. Видя колона от войници, преминаващи в галоп през лагера, зърна как друга колона се присъединява към тях отляво и как след това двете колони кривнаха към пустинята. В зазоряващото се небе светлината, колкото и добра, не беше достатъчна, и прахът, вдигнат от препускащите коне, които според цивилния трябваше да са около петдесет, правеше видимостта даже по-лоша. Той се отправи към този прашен облак, мина през него и едва тогава зави вдясно. Прикриващият огън от лагера намаляваше, заменен от изстрели от галопиращите отпред войници. Войниците завиха малко, завиха още малко, сега вече право на юг в галоп под издигащия се прашен облак и цивилният пришпори коня, за да ги настигне, приближавайки от едната им страна.

Тогава в бързо подобряващата се светлина, при неравното трополене на копитата, върху каменистия пустинен терен той видя нападателите далече пред себе си, на триста ярда, може би повече, малки, разлюлени петна сред прах и кактуси, движещи се упорито напред. Мина покрай впрягове и коли, които те бяха изоставили, премина покрай облени в кръв нападатели, паднали в праха. Погледна вдясно към проточената маса войници, погледна напред към мястото, където земята се снишаваше, стигна дотам, изкачи се нагоре към другата страна и продължи в галоп.

Той погледна напред, където нападателите бяха преминали покрай едно малко възвишение, като бяха оставили хора, които да ги прикриват със стрелба. Куршуми ровеха прахоляка. Двама войници паднаха и някой даде заповед за спиране. В първия момент цивилният изпита страх при мисълта, че те се връщат в лагера. Дръпна юздата на коня и спря. Другите също спряха. Той ги погледна вдясно от себе си, разгънати в групи или поединично. Те преглъщаха, триейки лицата си, ризите им потъмнели от пот, здраво държаха поводите. Прашният облак се успокои. Напред, във вече силно осветеното пространство, цивилният успя да зърне покрити с прах конници, които отминаваха възвишението, отблясъци от пушките на хълма. Човекът, който им беше казал да спрат, майор Томпкинс, гологлав, в бричове и риза, с къси тънки мустаци, нашарени от праха, яздеше между тях, докато те го гледаха в очакване. Той погледна конниците и нареди:

— Разгънете се.

— Да, сър! — кресна един сержант, ухилвайки се.

Останалите също започнаха да се хилят. Защото въобще нямаше да се връщат в лагера. Това беше началото на една поредица от заповеди за атакуваща формация и като се имаше предвид нестройният начин, по който се бяха разположили, цивилният трябваше да се учуди от бързината, с която те се строиха, всеки в своя взвод, всеки взвод на своето място, един до друг подравнени, обърнати с лице към защитения хълм. Той побутна коня си и зае мястото си на левия фланг, наблюдавайки майора, който яздеше напред и назад, за да се убеди, че всичко е както трябва, приближи, спря и го погледна.

Цивилният кимна. Майорът кимна в отговор. Тогава, поглеждайки хората си, майорът им каза: Проверете си пистолетите, но те вече бяха започнали с това, като сваляха старите пълнители, заменяха ги с нови, оглеждайки внимателно всичко, чуваше се дълга нестройна поредица от тракане на метал при слагането на пълнителите. Седяха напрегнати и готови, стискаха пистолетите си така силно, че кокалчетата на ръцете им побеляваха.

Майорът ги погледна още веднъж и процеди:

— Движение.

— Да, сър — пак кресна сержантът и те поеха, единична права линия, подравнени, все едно че това беше състезание и че беше важно да започнат едновременно.

Известно кратко време се движеха бавно напред, давайки възможност на конете да дишат спокойно, чувствайки ритъма на напредването заедно. Тогава майорът заповяда: Тръст и сержантът повтори като ехо, а после дойде Лек галоп и цялата последователност напомняше старт на огромна машина, гладък, внушителен и могъщ, почти невъзможно да бъде спрян, прах се надигаше зад цивилния, войниците вдясно от него държаха поводите с лява ръка, а дясната — готова с пистолета.

И последва: Галоп и този път сержантът нямаше защо да повтаря заповедта. Конете бяха уловени в ритъма, напрягащи се да се включат в него, и всичко, което се искаше от войниците, беше да отслабят контрола, а конете поеха в галоп. Хълмът, който ариергардът на нападателите защитаваше, се мержелееше високо пред тях, светлини от пушките, куршуми, летящи към тях, докато един след друг войниците се изправяха високо, навеждаха се напред и тогава майорът изкомандва: Огън!

Привеждайки се напред, с пистолети нацелени над главите на конете, точно между ушите, те започнаха. Куршуми свистяха, откати трептяха, отхвръкваха празни пълнители и всичко приличаше на каруца, пълна с пълнители, захвърлена в огън, гръм след гръм, отекващи през равната празна пустиня, петдесет пистолета, седем патрона в пълнител и линията вече беше почти до хълма, куршуми, рикоширащи от скали, хвърчащи парчета от кактуси, мексиканците там и стрелящи, докато средната линия се задържа малко, докато фланговете се придвижиха напред и войниците плъзнаха нагоре по контура на хълма, колоната в полукръг, стрелба, атака, някои вече останали без патрони, измъкващи празни пълнители, вкарващи с шум нови, изправени, стрелящи. Всички скали и кактуси на върха буквално експлодираха, падащи нападатели, препъващи се, атакуващи войници и тогава те стигнаха върха и там нямаше никой. Трупове навсякъде наоколо, но конниците вече бяха от другата страна на хълма. Някои войници хукнаха след тях. Майорът изкрещя: Стой!, докато други се плъзнаха от конете си, грабвайки оръжията си. Майорът отново извика: Стой! Сержантът повтори след него като ехо. Трябваше да извикат още веднъж, преди войниците да се ослушат, здраво хванали поводите и обръщащи се, докато тези, които бяха грабнали пушките си, започнат стрелба. Бяха залегнали или клекнали, проточени на върха, стрелящи, конниците долу капеха и тогава войниците, които бяха започнали долу, бяха отново горе и бяха слезли от конете си, посягайки към пушките си, стрелящи, още капещи конници, после по-малко, после само петна от надигащ се прах вместо мишени и майорът разпореди: Прекрати огъня. Някои продължиха. Прекрати огъня!, кресна им сержантът. И те спряха.

Появи се вятър, издухвайки срещу тях песъчинки. Никой не помръдна. Тогава някой се изкашля. Един друг, залегнал, с насочена пушка, се превъртя и легна по гръб. Друг избърса устните си. Боже, каза друг и това беше краят.

Те се спогледаха, опипаха се, за да разберат дали не са ранени. Прегледаха конете си. Майорът се огледа наоколо и спря погледа си върху цивилния.

— Колко време ще трябва, докато ни доведат до границата?

Цивилният не разбра. В следващия момент му стана ясно. Майорът трябва да е бил така силно увлечен от преследването, че даже не беше обърнал внимание на широката ивица накъсана ограда, през която бяха преминали. Цивилният бутна назад шапката си и избърса потното си чело. После направи движение с ръка.

— Майоре, бих казал, че сме я преминали и е на четири мили зад нас.

Майорът остана неподвижен. Той просто само го гледаше. След това огледа земята и поклати глава и когато вдигна очи, погледът му беше светъл и той се смееше. Не много, не толкова, че да се покажат зъбите му, но достатъчно, и цивилният кимна усмихнато.

— Сержанте — нареди майорът. — Изпрати обратно в лагера куриер. Да каже на полковника какво сме направили и да поиска инструкции.

— Да, сър.

— Почакай малко. Нека бъдем по-точни. Нека разбере от полковника дали можем да продължим.

— Да, сър — отрапортува сержантът.

Чакаха четиридесет минути. Когато човекът се върна, стана ясно, че полковникът е избягнал поемането на отговорност, съветвайки майора сам да прецени.

— Моята преценка е, че трябва да се продължи.

И така, те се качиха на конете и потеглиха и, както изглеждаше, мексиканците не бяха мислили, че войниците ще постъпят така, защото един час по-късно те се вкопчиха в тях отново и последва нова битка в движение, а после още една и така нещата продължиха цялата сутрин, докато най-накрая мексиканците спряха, оставайки ариергарда да ги защитава и насочиха всичките си триста мъже срещу преследващите ги петдесет войници и американците нямаха друг избор, освен да се удържат и реорганизират.

Всяка група образуваше линия от четиристотин ярда. Вече беше обед, никаква крана или вода, конете задъхани, амунициите недостатъчни, а след половин час очакване на мексиканска атака майорът нареди да се отстъпи. Връщането беше бавно, конете изнемогваха, слънцето — по-горещо от всякога, хората едва крепящи се на седлата, но по пътя преброиха тридесет мексикански трупа и прибраха няколко каруци, пълни с храна и облекло, две картечници и дузина сандъци с пушки и амуниции. По целия прашен маршрут скитаха коне, останали без ездачи. Цивилният помогна при улавянето им.