Дейвид Морел
Последно разкритие (71)

8.

— Той казва, че са собственици на мястото и че е видял някакви конници на възвишението — обясни Календър.

— Изпаднали в паника и побягнали. Тогава попаднали на нас. Пак изпаднали в паника и започнали да стрелят.

Майорът поклати глава.

— Знам — каза Календър. — Мисля, че и той го знае, но нищо по-добро от това не може да направи.

— Сигурен ли си, че са хора на Вила?

— За това не може да става и въпрос. Върху пушките им е щамповано U. S. ARMY^[1], същия вид, които бяха взети от Колумб. Изпаднали са в паника и още как, но не защото са помислили, ме сме мародери. Те бягат от американци.

Майорът прехапа устната си и извърна поглед встрани.

— А какво ще кажеш за другия?

— Питах го, но не иска да отговаря. Ще му дам още една възможност.

Календър се обърна към мястото, където лежеше пленникът с ранено рамо, от което течеше кръв върху пясъка, и го заговори на испански. Пленникът поклати глава. Старецът го попита още веднъж, като говореше по-бавно, когато споменаваше Вила. Пленникът отново поклати глава.

Старецът вдигна рамене и се обърна с лице към майора.

— Какво, по дяволите, не трябваше да очаквам толкова много. Това са няколко вида. Едните, почнеш ли да ги разпитваш, говорят цял ден. Другите имат някакво особено чувство за хумор. Като начало те си мислят, че са все едно мъртви и показват особен стил. Такъв ни е бил късметът, че сме попаднали на втория вид.

— И така, какво предлагаш?

— Ами, трябва ни да знаем къде е Вила и предполагаме, че е наблизо. Не виждам да имаме голям избор. Остави ги с мен за малко.

— Не виждаш някакъв друг начин?

— Не, освен ако не искаме да ги оставим да кървят, докато пощуреят от болката. Това може да ни отнеме още един ден, а и даже тогава могат като нищо да се държат неразумно или просто да умрат.

Майорът потърка челото си.

— Дай им още един шанс.

Старецът ги заговори. Пленниците поклатиха глави. Майорът прехапа устната си и се отдалечи.