Дейвид Морел
Последно разкритие (41)

40.

Два дни по-късно, движейки се без ред по залез-слънце, те стигнаха лагера. Хората от колоната на Пършинг, които бяха там и ги очакваха, не можеха лесно да повярват. Имаше ранени на носилки и на каруците, и на камионите, войници с превръзки на главите, други с бедра, опръскани в кръв, се влачеха мъчително напред, яздеха, притискайки стомасите си с ръка, една дълга бавна процесия на агония и изтощение. Един кон не издържа, предните му крака се огънаха, падайки напред, като ездачът му рухна до него с вик. Останалите се взираха напред към селото и дърветата. Всичко това беше зеленина и сянка и прохлада. В този момент то им се струваше, че е най-прекрасното нещо, което някога се бяха надявали да видят и сред тропота на конете, шума от снаряжението, грохота на моторите, те просто продължаваха да гледат право напред в мълчание.

После стигнаха до дърветата и там прииждаха още хора, вглеждащи се в тях, докато те преминаваха бавно покрай палатките, конете и каруците от бивака на другата колона, към тази част от лагера, която беше предназначена за тях. Постройките на града бяха далеч. Прекосиха дървен мост, който като че ли беше кух, под него дълбок и навярно студен ручей, физиономиите се променяха при вида на водата, сержантът спря двама в момента, когато слязоха от седлата си с намерение да тръгнат към нея.

— Хей! — викна им сержантът. Прозвуча като ръмжене. Сержантът сочеше конете им и на тях им беше ясно какво точно искаше да им каже. Не беше важно, че объркваха строя, а това, че бяха помислили за себе си, а не за конете си. Двамата кимнаха леко, като бавно се върнаха и поеха поводите на конете си, присъединиха се към колоната, която беше спряла и вече започнала да се разпръсква.