Дейвид Морел
Последно разкритие (16)

15.

Почука, но никой не му отговори. Отвори вратата и в потока слънчева светлина, който влезе след него, видя стареца проснат върху пръстения под. Вратът му беше подпрян на чувал с жито. Шапката беше върху лицето му, ръцете, скръстени на гърдите, неподвижен, заспал.

Прентис не знаеше дали трябва да го събуди.

— Какво има, момче? — Гласът на стареца прозвуча заглушено изпод шапката.

Прентис направи усилие, но не можа да проговори.

— Хайде, момче. Кажи какво има. Виждаш, че се опитвам да спя.

— Дойдох да благодаря.

— Добре, вече ми благодари.

— За това, че ме събори снощи.

— Разбирам за какво става дума. Няма защо да се говори за това. Излязох голям глупак, като рискувах да се занимавам с теб. Можеше да съм мъртъв. Беше грешка.

Не това очакваше Прентис. Струваше му се, че ще е добре да дойде и да му благодари, а сега този се сърдеше.

— Е, добре, все пак съм признателен. И за пушката. Донесох я.

— Почисти ли я?

— Да. — А сега той беше даже още по-сърдит.

— Тогава я остави до онази щайга. — Цивилният посочи мястото с крак.

Прентис се поколеба, после направи каквото му беше казано и зачака. И двамата мълчаха.

— Имаше ли нещо друго?

— Мисля, че не.

— Тогава затвори вратата, когато излизаш.

Прентис почувства, че лицето му почервенява. Като излезе, той тръшна вратата, не точно това, но все пак достатъчно шумно, така че можеше да мине и за тръшване.