Дейвид Морел
Последно разкритие (51)

5.

През 1911 година Календър беше в армията във Филипините. Дотогава дълго време беше стоял вън от армията, наближаваше шестдесетте и малко остана да не го вземат, принуждавайки го да използва без остатък пялото влияние, което можеше да упражни, влизайки в контакт с войници, с които беше служил, и които се бяха отличили. Даже и тогава не го взеха охотно. Казаха му:

— Би трябвало след Куба и останалото да си се наситил.

Но не беше така, въпреки че не му беше лесно да го обясни. Донякъде ставаше дума за това, че се е изхабил. Без съмнение, имаше значение факторът остаряване, но не по този начин, по който това се, възприемаше. През целия си живот се беше появявал там, където го водеха битките, беше виждал нови места, научавал нови неща. Наистина, ритъмът на живота му отразяваше конфликтите на страната и сега, когато тя беше в нов конфликт, той се чувстваше неуютно, желаейки да бъде там, където инстинктът му подсказваше, че е длъжен да бъде. Логиката не му вършеше работа, убедителни бяха чувствата му. В последна сметка хората, които го ценяха, му дължаха толкова много, че го пуснаха, и се оказа, че предупрежденията им са основателни. Трудностите на този вид воюване наистина бяха прекалено големи за него. Промъкване през джунглата, мусони, жълта треска, малария… Въпреки че беше устоял на болестите в Куба, сега те бяха прекадено силни за него и не след дълго той се намери вкъщи.

Но не в това беше работата. Той даже не спомена за това. Работата беше там, че, както седеше до огъня, първия хубав огън след тръгването от Колумб, голям и топъл, и хипнотизиращ, в контраст със слабия несигурен огън в студената нощ близо до селото, работата беше в това, обясни той на Прентис, като го държеше и му го показваше 45-калибровия полуавтоматичен…

След американската победа над Испания в Куба, Филипините се бяха превърнали в провинция на Съединените щати. Но когато Съединените щати отидоха там, за да поемат положението в свои ръце, местните хора се разбунтуваха. Повечето от тях бяха, както ги наричаха испанците, moros — мюсюлмани, чийто религиозен фанатизъм в боя не можеше да се сравни с нищо, включително американския индианец. С такова нещо американците никога преди това не се бяха срещали.

— Те прииждат бягайки по главната улица на селото си, като размахват тези техни големи дълги ножове, крещящи през цялото време, и ти би могъл да ги уцелиш два, три пъти с пушка или пистолет и не ме питай как, но те просто продължават да прииждат. Ако не си бил достатъчно бърз при натискането на спусъка, те ще са връхлетели отгоре ти, преди да се осъзнаеш, и все ще е останала достатъчно сила у тях, за да ти прережат гърлото, преди да умрат. Трябваше ни нещо друго, нещо, което действително би могло да ги задържи на известно разстояние, и това беше четиридесет и петият калибър. Нямаше значение дали куршумът попада в ръка, гърди, рамо, попадението оставаше попадение. Този пистолет ги настигаше и ги тръшкаше и пак ти оставаха още шест изстрела за някой друг, като презареждането беше точно толкова лесно, колкото да сложиш нов пълнител. Ако си на ти с пистолетите и не се страхуваш от отката, ще разбереш, че не е толкова трудно да повалиш някого с това нещо, както казват някои. Дизайнът е от Браунинг, но неговата фирма не се е сдобила с патент. А Колт е получил патент. Все едно, важно е да се помни Браунинг, да се има предвид, че някой е създал това нещо с известна цел да върши определен вид работа и всеки път, когато го използваш, да мислиш за него като за инструмент, много специален инструмент, с много специална цел, и да го използваш със същата прецизност и уважение, както всеки друг инструмент. Единствената мъчнотия, ако си в страна като тази, са пясъкът и вятърът, той засича и докато се опитваш да го почистиш, ще изскочи някой, който ще се опита да те убие. Ако разчиташ само на този пистолет, си мъртъв. Трябва ти нещо друго, нещо такова.

Той вкара ръката си в жилетката и извади револвера си. Колт .45, западен Peacemaker^[1].

— Безспорно, малко е тромав, малко по-маломощен. Побира само шест патрона. Презареждането като че ли отнема цял ден. Но го имам вече от повече от тридесет години, навсякъде съм бил с него, при всякакво време и терен, които можеш да си представиш, и никога не е засичал. Конструиран е от самия Колт. Той измайсторил първия модел по време на океанско пътуване през 1830 година и в по-късните години го усъвършенствал, докато накрая се е стигнало до този пистолет. Поне финалът е постигнат от фирмата му. Това беше през седемдесетте, а тогава самият Колт вече не беше жив. Това не е важно. Заслугата е негова. Жалко, че не е доживял да види какво подобрение е постигнал. Използваш го като резервно оръжие. — Сега старецът бъркаше в торбите си, вадеше друг и го подаваше на Прентис. — Гледай сержантът да не те види с него. Той знае, че това не е по устав, и ще го вземе. Дръж го в торбата си до седлото и когато положението заприлича на опасно, мушни го в колана си отзад тук или отстрани. Гледай на всяка цена да не бързаш, докато не стане крайно наложително да го използваш. Това ще спаси живота ти повече от един път.

След миг размисъл старецът продължи:

— Сега съм сигурен, че знаеш много по този въпрос. Поне що се отнася до фактите. Но цялата работа е нещо както с конете, нещо, което ще разбереш. Колкото повече разтриваш един кон, колкото повече го храниш и му говориш, толкова повече ти е ясно къде го боли, колкото повече го опознаваш, толкова по-добре можеш да действаш с него. Така да се каже, трябва да познаваш коня си така добре, както и самия себе си, докато вие двамата не започнете да се движите като едно цяло. Същото е и едно оръжие. Разглобяваш го, почистваш го, държиш го, никога не се разделяш от него. Научаваш кой го е направил, защо го е направил, защо е така, а не иначе. Познаваш това оръжие така добре, както и самия себе си, отнасяш се с него като към удължение на собствената ти личност, живееш с него, докато това се превърне за теб във втора природа. В това се състои цялата работа. Това е началото на всичко, всичко, което си струва да се знае.