Дейвид Морел
Последно разкритие (76)

13.

Тази нощ в лагера дойдоха група войници на Каранса. Тринадесети ескадрон беше останал във фермата, използвайки навесите и къщата за защита. Бяха поправили обора и настанили в него коне, хранеха ги, а лагерните огньове вероятно са се виждали отдалеч. Новодошлите искаха да проверят как стоят нещата. Бяха спрени от часовите и след като научиха, че това са американци, почакаха, докато дойде капитанът им, за да проведе разговора.

Името му беше Меса и докато всички нервничеха, той направи всичко, което беше по силите му, за да успокои американците. Не би могъл да се покаже по-приятелски настроен. Прекалено много приятелски, както излезе, но това се разбра твърде късно. Меса седна заедно с майора до един огън. Обясни, че са имали неприятности с хората на Вила, че им е необходима помощ, че ще телефонира в Парал, за да се погрижи американците да бъдат добре посрещнати. Там има храна и вода, каза им той, фураж за конете, удобно място за лагеруване и провизии. Имало даже жп линия, която биха могли да използват, и, поглеждайки майора, той каза, че в града има клуб, вероятно канадски. Меса прекара нощта и яде сутринта там, метна се на коня си и им пожела всичко най-хубаво, като добави, че ще отиде до един близък град, за да телефонира, и се отдалечи към хората си. Войниците изпитаха облекчение. Не за това, че Меса си беше отишъл, а защото, след като бяха преживели толкова много, мислеха, че биха могли наистина да отдъхнат. Освен това майорът не беше казал нищо, но те разбраха от хората, които Календър беше измъчвал, това, което им трябваше. Вила беше наблизо. Вероятно в Парал или на път по-нататък на юг. Ако можеха да стигнат Парал и да претърсят мястото и в случай че не успеят да го открият там, да избързат на юг, за да блокират планинските проходи за Дуранго, биха могли да му отрежат пътя за отстъпление. Това щеше да го остави заклещен между Тринадесети ескадрон и другите колони, движещи се на юг. При добър шанс преследването почти можеше да се смята за завършено.

И така, качиха се на конете и се отправиха към Парал, а старецът, тръгвайки напред, за да разузнае, се опита да накара момчето да се присъедини към него, но момчето беше далеч от подобно намерение. Прентис му каза отново: Разкарай се и старецът избърза напред.

Стигнаха по-добра земя, кактуси, пустинна трева и тръстика, почвата беше по-малко песъчлива, въздухът малко по-прохладен. Промениха ъгъла, отдалечавайки се от пустинята, планините се виждаха вдясно, вляво обгорен от слънцето неравен тревист терен, пред тях гледка, на която беше трудно да повярват, зелено на фона на леко издигащата се земя, група дървета.

Дърветата бяха тополи и вече бяха готови да лагеруват до тях, но след като видяха малко по-нататък други дървета, насочиха конете си натам, а и конете, вероятно бяха надушили за какво става дума, се движеха по-усърдно, по-бързо, втурваха се напред, към потока и войниците трябваше да ги удържат със сила, сваляха седлата, вървяха с тях, хванали ги за поводите, разхлаждаха ги и накрая ги оставиха да пият — съвсем мъничко, после още малко, после ги разходиха още малко.

Това отне няколко часа, но все още конете не бяха поели всичко, което им трябваше. Войниците побиха колчета в една линия и вързаха конете под дърветата. После изтичаха към водата и се погрижиха за себе си. След това се заеха да приготвят лагера и не след дълго дадоха на конете си възможност да пийнат още малко. Скоро разбраха, че нямат повече избор. Налагаше се да спрат конете. Вече не можеха да ги оставят да ядат повече. Водата и зобта щяха да ги поболеят и затова войниците постлаха одеялата си и сготвиха малко храна и едва когато бяха готови за сън, дадоха на конете нещо за ядене. Съвсем малко, колкото да получат сила. Нещата, които трябваше да се направят, бяха толкова много, че старецът не беше получил възможност да разговаря с Прентис. Сега той намери момчето до потока и като седна до него в тъмното, попита:

— Не можем ли да уредим това по друг начин?

Момчето само го погледна.

Старецът продължи да седи там, а след малко момчето стана, за да тръгне.

— Причината не си ти — каза Прентис. — Причината е във всичко.

И се отдалечи.

Старецът не можа да разбере това, не можеше да се приспособи към начина, по който момчето бързо преминаваше от едно настроение в друго. Беше така свикнал да има момчето до себе си. Сега без него той не се чувстваше цял.

Прентис разбираше това много добре и наистина старецът не беше чак толкова виновен. Беше имал на разположение цял ден да мисли за това и беше казал това, което мисли. Причината не беше в стареца. Причината беше във всичко. Цялата проклета ситуация. Мразеше я. Старецът само я представляваше. Не можеше да му се сърди за това, че мисли за единственото нещо, от което имаше понятие. За него всичко това беше правилно. Но не и за Прентис. Нещата, които трябва да се правят. Сраженията, оръжията, лишенията. И това забравено от бога място! Този израз никога не му беше ясен преди. Като че ли страната, в която се намираха, и експедицията бяха като налегнала ги болест. Даже сега близо до потока и дърветата наоколо единствената причина, поради която можеше да бъде доволен, беше, че обстановката го караше да се чувства по на север. Не трябваше да се отделя от фермата, трябваше да остане там и да я обработва, да живее нормален човешки живот, да се грижи за растенията си и да наблюдава растежа им. Сега изгаряше от нетърпение да се махне, да се върне там, да започне всичко отначало и да посвети всичките си сили на работата.

Прентис погледна назад към стареца, като си мислеше, че трябва да му каже. Но не можеше да набере необходимата смелост. Пак се беше натикал сам в капана. Беше се отнесъл прекалено сериозно към неспособността си да потисне своята гордост. Това и още нещо. Празното чувство в него, което му пречеше да направи каквото и да било. Той просто не можеше да набере смелост. Искаше само да се унесе, да се отпусне в седлото си до потока или до това дърво и да си остави времето да си тече, да почака момента, когато щеше да може да се махне оттук. Каза си, че това не е нищо друго, освен обичайното чувство на отпадналост след сражение, че това състояние е естествено и че ще отмине, но знаеше, че не е вярно. Беше изпитал удоволствие. После очарованието беше изчезнало и той беше видял строшените от него глави, кървавите ивици по телата на хората, които Календър беше измъчвал, вонята от телата, и се беше осъзнал. Сега не можеше да се понася, не можеше да понася стареца, нито един от всички тези хора, цялото това нещо, от което самият беше част, и искаше то да свърши. Опитваше се да открие причината за злото, но не можеше. Имаше някакво основание за присъствието им тук, но и Вила имаше своите основания. Календър имаше основания. Всички имаха. Прентис беше с впечатлението за кръгове в кръгове, които като че ли никога нямаше да изчезнат. Единственото му желание беше да се измъкне от тях, да се махне, да ги отрече, но съзнаваше, че това няма да стане никога. Това в последна сметка решаваше всичко. Че знаеше, че не може да се измъкне, че, докато съществуваха хора, щяха да съществуват и основания за убийства, и единственото, което го привличаше, беше да бъде сам.

Погледна стареца и се изпълни с чувство на съжаление към него. Знаеше, че това е единственото нещо, което никога няма да може да му каже.

Тръгнаха за Парал. Сутринта нахраниха добре конете си, като знаеха, че, когато пристигнат, ще могат да се снабдят с още зоб. Нахраниха се, качиха се на конете си и тръгнаха, изпълнени с мисли за добра храна, баня и нещо студено за пиене, и някъде по обед планините вдясно от тях свършиха. Пред тях се разстилаше хълмиста равнина, виждаха се главно кактуси, тук-там някоя топола, малко храсти, малко трева. Завиха и поеха до едно леко и дълго възвишение, а от върха погледнаха надолу и я видяха, железопътната линия, която идваше от изток на запад, скалите и дърветата, къщите, оцветени от слънцето в златно кафяво. Изглежда, че постройките бяха петстотин, по-големи от тези в Колумб, по-големи от всичко, което бяха видели от идването си в Мексико и всичко това се разстилаше и разстилаше и за миг изпитаха рязкото чувство, че излизат от пустинята и се насочват към град и тогава се заеха да изтупат дрехите си от праха, да приведат в ред ризите си, да оправят шапките си и да закопчеят кобурите си, за да не се помисли, че имат лоши намерения.

Спуснаха се надолу. Докато приближаваха, въздухът ставаше по-топъл. Избърсваха с ръкави потните си лица, оглеждаха града, приближаваха и след като бяха триста на брой, трябваше да се очаква, че ще направят впечатление, но никой не се появи, за да ги приветства, и затова, когато бяха стигнали на сто ярда, майорът ги спря. Той взе със себе си сто души и приближи още малко, като спря до една караулна будка до гарата. За момент старецът изпита чувството, че се намира в Колумб. После излезе един от охранителите и ги огледа и тогава за стареца стана ясно, че положението е сериозно.

Майорът поиска да се види с шефа. Охранителят ги изгледа по-продължително от първия път, после се отдалечи, а след малко се върна и, ако не нещо друго, погледът му беше станал дори още по-зъл. Старецът се огледа. Нещо не му харесваше. Имаха разрешение да влязат, това казваше охранителят, и това също не се хареса на стареца. Не му харесваше тишината на това място и като пресече линиите и стигна до главната улица на града, като не видя никого на улицата, като забеляза лица, които надничаха от входовете, деца, които се криеха и изчезваха от погледа му, той изпита чувството, че е в онова село, което проверяваше при влизането им в Мексико, и тогава единственият звук пак беше от тропането на конските копита върху втвърдената от слънцето улица, и се чувстваше неспокоен също както тогава. Или може би това беше мисъл, навеяна от спомена. Всъщност той не мислеше, че в онова село имаше нещо нередно. Той просто проектираше върху него случилото се по-късно и може би мястото си беше много хубаво. А може би не. Не можеше да каже. Но това така или иначе беше без значение. В положението, в което се намираше сега, той нямаше избор и трябваше да продължи.

Площадът беше достатъчно голям, за да ги побере всички. Майорът ги разположи в петредова формация. Взе със себе си стареца и още петима и се отправи към помещението, което служеше за щаб на гарнизона. Мястото беше като другите постройки, малко по-широко, но двуетажно, с поддържащи грели, които изпъкваха от тавана. Изчакаха да бъдат въведени от охранителя. Доста почакаха. Тогава майорът пристъпи напред, а старецът и другите го последваха.

Човекът зад бюрото само ги изгледа. Никога не беше чувал за Меса, не можеше да разбере защо, за бога, бяха дошли и много му се искаше да им види гърба.

Старецът чувстваше как нещо в стомаха му се преобръща. Твърде късно разбра, че са били измамени, че Меса е бил един от хората на Вила.

След това, поглеждайки навън през прозореца, старецът видя хора, които приближаваха към площада, най-напред от постройките вдясно до страничните улици, после от улиците вляво, после от страничните улици право отсреща, жени, но не деца, главно мъже, и на тези хора им беше толкова ясно какво правят, че даже не разговаряха. Старецът съобщи на майора за това, което става. Майорът също погледна навън и сега вече хората, които прииждаха на тълпи към площада, бяха още повече.