Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Reveille, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Морел

Заглавие: Последно разкритие

Преводач: Златозар Керчев

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: канадска

Печатница: „Абагар“, Велико Търново

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-013-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4550

История

  1. — Добавяне

4.

Колумб, Ню Мексико, 1916 година

Даже нямаше дървета.

Между палатките и постройките имаше някакви шубраци, гъсти тръстики по края на изкопа, който се проточваше покрай пътя север-юг и минаваше през града, разпилени храсти и кактуси, една пустиня, изпълнена от камък и пясък.

Не можеше напълно да повярва. Като гледаше през прозореца, беше помислил, че това трябва да са покрайнините. После влакът спря и той трябваше да стане заедно с другите, да нарами раницата си, да слезе, а що се отнасяше до покрайнините, по дяволите, той вдигна поглед по-нататък след машината, където свършваха постройките, и видя, че целият град на широчина беше не повече от четири блока. Застоя се, като се опитваше да свикне с обстановката.

Ел Пасо беше зелен, Рио Гранде, тролеят. През трите си дни тук беше прекарал свободното си време седнал на площада Форт Блис, като се разхлаждаше под продухваните от вятъра дървета. На север, откъдето беше дошъл, все още беше зима, дърветата все още бяха голи, тревата кафява, но времето през март в Тексас беше нещо хубаво, достатъчно топло и с пролетен дъжд, който подчертаваше цветовете, и все пак не достатъчно топло, за да причини спаружване и избеляване. Бяха му казали за пустинните цветя през пролетта, но напуснеше ли човек Ел Пасо, повече нямаше цветя и той се беше чудил защо другите войници го оглеждаха с весело любопитство. Сега му беше ясно. Тук нямаше нищо. Жилищни бараки, сглобяеми къщи, улици с твърда настилка, едно куче с хлътнали хълбоци, провесило език, куче, което изчезна в изкопа. Той отправи поглед към изсушените и напукани от слънцето дъски на перона, огледа праха, който ги изпълваше, провлачи крака си по тях, премрежи очи срещу покритите с прах прозорци на гарата, облиза устните си и се огледа още веднъж.

Доколкото можеше да се ориентира, тази част на града представляваше лагер. Войниците, с които беше във влака, бяха изчезнали наляво, връщаха се от отпуска, отнасяха раниците си към един наниз от дълги, тесни дървени постройки, нещо като бараки, зад тях цвилеха коне. Той отиде до далечния край на перона, където забеляза едно знаме и надпис Кемп Фърлонг и двама офицери, които излизаха от някаква тантуреста жилищна сграда. Слънцето светеше в очите му и по релсите, небето беше все още бяло и мътно и с тежката си вълнена риза, която лепнеше по изпотените му гърди, той се обърна с лице към влака. Сега машината издаваше по-силен шум, вагоните мърдаха, последният от тях премина покрай него с клатушкане. Вероятно причината е била в ъгъла на слънцето, защото другата страна на града беше до голяма степен същата, още сглобяеми бараки, жилищни постройки, няколко двуетажни структури, които може би бяха хотели, магазин, поща, същите твърди, грапави улици, но сега те бяха обагрени в кафяво от слънцето и странно различни, меки и някак си отдалечени, както това е в снимките. Видя двама мъже в безформени дрехи, които завиваха покрай един ъгъл, чу приближаването от север на автомобил, стигна до края на перона и вдигна очи по посока на шума, но не успя да забележи колата, въпреки че пътят минаваше точно в тази посока и той можеше да види горния край на града. Пет блока. Никаква вода в изкопа. Нямаше нищо.