Дейвид Морел
Последно разкритие (23)

22.

Съгласно плана, в Мексико трябваше да нахлуят три колони, едната от Ел Пасо на изток, втората от Колумб в средата, третата от едно ранчо, собственост на някой си Кълбърсън, близо до границата с Аризона, на запад. Идеята се състоеше в това, да се образува нещо като триъгълник, като нападателите бъдат изтикани в центъра, където колоната от Колумб, спускайки се надолу, ще може да ги изтреби.

Но спускането от Ел Пасо зависеше от използването на мексикански железници, а мексиканското правителство отказа да даде съгласието си и източният удар отпадна, а останалите две колони се задвижиха поотделно, което беше не толкова резултат от съображение от тактически характер, колкото от трудностите по придвижването и снабдяването на войската. И двете сили бяха значителни и вместо най-напред да бъдат координирани действията им, изглеждаше по-лесно да бъдат предоставени на себе си и да се съединят по-късно.

Сержантът не беше прав. Не тръгнаха на разсъмване, както беше казал той. Лагерът беше толкова голям, че колоната се организира едва по обед. Прентис чакаше, докато палеха камионите и завършваха товаренето на каруците, като стоеше с останалите на пътя до лагера и държеше юздата на коня си. Той не беше по-добър, нито по-лош от другите, само по-различен. Скопена кръстоска между арабска порода и куортър, той съчетаваше най-доброто от двете, скорост и издръжливост, кестеникавокафяв цвят с бяла ивица, спускаща се между очите, достатъчно дребен, така че Прентис го възсядаше без усилие, достатъчно голям, за да го носи заедно с тежкото му снаряжение, осемгодишен, както можеше да се заключи от зъбите му и от начина, по който те бяха леко износени. Бяха му го зачислили едва вчера и беше имал възможността да го язди само два пъти, но се чувстваше уверено върху него и конят му реагираше на командите и ако беше вярно, че се плашеше от моторите, това се отнасяше и за другите коне. Докато дясното око изглеждаше малко по-добре от лявото, с времето той щеше да знае достатъчно, за да компенсира. Наистина, от постоянното си тимарене и внимание, той щеше да знае всяка част от него, както и от всеки кон, който някога е имал.

Докато останалите мотори се включваха, Прентис почувства под ръката си потреперването на коня. Конниците се движеха по пътя, вдигайки прах, който се наслагваше върху него и върху коня. Прентис следеше с поглед всички войници пред и след себе си, калени бойци, както се беше надявал, че са, като новите хора, с които беше работил, бяха пръснати навсякъде. Той погледна към други конници, които отминаваха, видя взводове, които се качваха на конете си. Тогава се появи сержантът и им заповяда и те да възседнат конете си и докато изпълняваше командата, ботуш в стремето, лява ръка на гривата, дясна ръка с поводите върху лъка на седлото, скачайки от земята, той видя колоната, която се формираше на пътя, конници по четирима един до друг, полковото знаме отпред. Всеки от взводовете преминаваше в ред, спираше и изчакваше в линия. Скоро щеше да тръгне и неговият. След това каруците и камионите, товарните мулета и още конници.

Той зачака, взирайки се през надигащия се прах, търсейки с поглед Календър, като вместо него видя майора и полковника. Те идваха от една постройка, разговаряха, поздравяваха. Майорът приближи и поздрави една жена, която беше заедно с малко момче и едно момиче. Наблизо имаше и други такива групи, приближаваха офицери и майорът се наведе, за да целуне малкото момиче, като му подаде дребен подарък в лъскава опаковка, после погледна момчето си, поднасяйки му подарък, повдигайки го, след което се обърна към жена си и я целуна по устните. Не продължително, не силно, все едно че по бузата. Прентис видя, че майорът разговаря с нея. После чу гласа на сержанта: Движи се, и леко сепнат, поглеждайки към сержанта, после към майора, той отпусна юздите, притисна с колене колана на коня и тръгна.

В този момент забеляза Календър. В открито пространство, конници в движение около него, обвит от облак прах, седнал неподвижно на коня си, Календър наблюдаваше майора, който целуна отново жена си. После майорът отстъпи назад, обърна се и тръгна към него и в този момент се намесиха конници и Прентис повече не можеше да го види. Яздейки напред, той направи усилие да погледне след себе си, но така и не го видя.

След малко той спря, тъй като спряха и онези пред него. Тогава чу усиления шум на моторите от камионите, които се подреждаха. Скоро майорът премина покрай строя, следван от Календър. Някой подвикна още веднъж: Движи се. Прентис забеляза раздвижването на шапките на войниците. Календър се върна обратно с коня си. Прентис се обърна, следейки движенията му. Когато отново погледна напред, конят пред него се движеше и той го последва.

Прекосиха границата малко преди един часа. Беше петнадесети март, шест дни след нападението. Съществуваше известен страх, че границата ще бъде блокирана за тях, но нямаше войници, които да ги очакват, само един човек, едно малко момче и едно куче, и след час колоната се движеше ритмично, носейки се по изпечен от слънцето път, който скоро се превърна в обикновена утъпкана ивица, а след това в трудно различимо пространство от камъни, пясък и кактуси. В горещината и праха някой от движещата се колона, измъчван от скука, подхвана песен, в началото неуверено, после по-стройно и други го последваха. Сержантът се засмя и когато някой го попита каква е причината, той каза, че е песента, която пееха.

— Може би не знаят, но това е походната песен на Вила.

La cucaraaacha

La cucaraaacha

Втората колона остави след себе си ранчото на запад дванадесет часа по-късно, малко след полунощ. Границата и тук беше незащитена и докато колоната от Колумб беше тръгнала в обедния зной, при което въздухът беше толкова сух, че войниците като че ли не се потяха и все пак изпитваха жажда през цялото време, западната колона премина през нощния студ, който беше толкова силен, че водата, която носеха със себе си, замръзваше. В началото теренът беше гладък и лек за преодоляване. После се появиха грапавини и бразди, прах, насъбрал се от девет месеца без дъжд, дълбок до глезените и побелял от преминаването върху него и затрудняваш дишането, ги обсипваше отвсякъде. Причиняваше болка в очите им, полепваше по носовете на конете им, пресушавайки ги. Обвиха лицата си с кърпи. Налагаше се да спират, за да привързват парцали към намордниците на конете. Керванът от мулета изоставаше. Конниците мръзнеха. Тези, които се движеха пеш и се намираха по-близо до издигащия се в спирали прах, извършваха повече движения от останалите и страдаха по-малко от студа с техните тежки пушки и товара върху раменете си. Някои, които познаваха добре пустинята, се бяха снабдили със специални очила, но прахът се полепваше по тях и колкото повече избърсваха праха, толкова повече прахът се разнасяше и замъгляваше гледката.

Спряха призори, тръгнаха отново по обед и както преди копнееха за топлина, сега си пожелаваха студ. Тридесет мили, петдесет, шестдесет. Спиране през нощта, после отново в движение и дванадесет часа по-късно бяха на мястото за среща.

Човекът, който ги назорваше така упорито, се наричаше Пършинг. Бригаден генерал с прякор Черния Джак заради двете години, които беше прекарал някога като бял човек с негърски полк в Монтана, той имаше под командването си Форт Блис в Ел Пасо по времето на нападението. Няколко години по-рано там беше разговарял с Вила, даже се беше фотографирал с него. Сега, на петдесет и пет годишна възраст, Пършинг го преследваше.

Проблемът за Военния департамент се състоеше в това, кой да бъде предпочетен. Трябваше им някой, който беше с опит във военните действия: Пършинг беше помирисал миризмата на барут в Куба и Филипините. Трябваше им някой, който да разбира от партизанско водене на война: пак Куба и Филипините. Нещо повече, трябваше им някой, който да може да поведе експедиция в Мексико, при това, без да предизвика война. Опитността на Пършинг беше от решаващо значение. Първо, като командир на Форт Блис той познаваше проблеми те на границата. Второ, неговият специалитет беше да се ориентира максимално по отношение на противника си, преди да влезе в бой с него. Така при всички свои сражения, особено във Филипините, той беше научавал местния език, нрави и религия, като подхождаше към другата страна по-скоро съобразно нейните условия, отколкото своите собствени. Тази техника се показа толкова успешна, че много племена отстъпваха при първия знак за доброжелателство. Тези, които не постъпваха така, а това също беше специалитет, той ги унищожаваше. Особена смесица от сила и мисъл, от готовност за битка и все пак желание да изслуша другия, Пършинг изглежда имаше великолепна дарба за мексиканската кампания. Плюс всичко това той не правеше впечатление на човек, ангажиран с политиката. Докато жена му беше дъщеря на сенатор, Пършинг не се възползва от възможното влияние, за да се издигне. Но даже и без такава помощ, растежът му беше достатъчно лек. Той остави зад себе си осемстотин старши офицери и стана генерал и когато някои се бяха оплакали от това, че са използвани връзки, лично Теди Рузвелт обърна внимание на това, че повишението е било резултат от образцова служба във Филипините. Склонността на Пършинг да печели власт, без да я търси, беше още един от факторите, които го квалифицираха като добър избор за мексиканската кампания. Даден вид водач би могъл да се появи там, страх за такова нещо съществуваше, и да се опита да привлече внимание върху себе си, да направи груби грешки, които да го скарат с мексиканските власти, за сметка на външната политика на Съединените щати. От друга страна, можеше да се разчита, че Пършинг ще се справи със задачата си, оставайки невидим.

Но все пак в тази си оценка началниците му мъничко грешаха. Макар и аполитичен, Пършинг беше разумен. Той се възползва от мексиканската кампания, за да тренира войските си за война отвъд океана, просто за всеки случай, така че, когато Америка се намеси в Първата световна война, както всички можеха да видят, че това ще стане, Съединените щати щяха да разполагат с едно ядро от обучени войници, готови за битката, а самият Пършинг щеше да се окаже командир на това, което беше наречено Американски експедиционни сили срещу Германия.

Но всичко това предстоеше.