Дейвид Морел
Последно разкритие (47)

1.

Джорджия, 1864 година

До тях вече беше достигнал слухът за изгарянето на Атланта. Носеше се мълва за това, което янките щяха да предприемат по-нататък. Конфедералистът генерал Худ се беше изтеглил от Атланта и мнозина бяха на мнение, че Шермън ще го преследва. Никой не мислеше за онова, което се беше случило във Вирджиния, нито се досещаше, че това, което се е случило веднъж, може да се случи пак. Даже когато имаше сигурен знак, не можеха напълно да го повярват. Вместо да тръгне след Худ или някоя друга военна цел, Шермън изостави доставките, които получаваше, и в усилие да деморализира Юга обърна своите шестдесет хиляди войници кръгом и се отправи от Атланта направо към Савана и морето, унищожавайки или обсебвайки всичко по пътя си.

Ноември, подходящо време за това. По-късно един историк писа:

Те се движеха по един фронт от шестдесет мили през богата земя, където жътвата беше привършила, хамбарите натъпкани със зърно и фураж, пушилните се издуваха от шунка и сланина, а полетата бяха пълни с добитък. Всяка сутрин всяка бригада изпращаше една група от около петдесет души, които да претърсят околността на няколко мили вляво и дясно по пътя на бригадата. Прибирайки фермерски каруци, те ги товареха със сланина, яйца, царевично брашно, пилета, пуйки и юрдечки, картофи — всичко, което можеше да се отнесе — и доставяха товарите си на бригадните комисари в края на всеки ден. В същото време други единици откарваха добитък. Убиваха това, което не можеха да вземат със себе си. За да пестят амуниции, те колеха прасетата и посичаха коне и мулета с удар между ушите. От изгрев до залез измършавели ветерани, свикнали със сухар и солено свинско, се тъпчеха с шунка и сладки картофи и прясно говеждо и докато напредваха през щата, все повече тлъстееха. Същото важеше и за негрите, на които те даваха храната на господарите на плантациите, и които танцуваха след напредващата тълпа по познатата мелодия на прочутата песничка:

Кажи, черньо, виждал ли си стария господар

с големия мустак

да излиза по пътя тази сутрин

и да изоставя дома си?

 

Господарят бяга, ха-ха!

Черньо остава, хо-хо!

Сигурно царството божие иде.

И годината на радостта.

За негрите това действително беше годината на радостта, също както за смеещите се ветерани на Шермън походът се беше превърнал във весела екскурзия. От фланг до фланг в широчина от шестдесет мили се издигаха стълбове дим, докато напредващата армия оставяше след себе си тъжни гледки на разруха. Складове, мостове, хамбари, работилници и фабрики горяха. Не бяха пощадени даже къщите, особено от дезертьорите и мародерите, на север и на юг, които жаждата за плячка караше да се присъединят към похода. Тези хора принуждаваха старци и безпомощни жени да издават тайните места, където бяха скрити сребро, накити и пари. Те танцуваха с кални, подковани ботуши върху снежнобяло бельо и елегантни маси, като трошаха мебели с приклади, разсичаха пухени легла със саби и трошаха прозорци и огледала с празни бутилки. Шермън, който би могъл да ги озапти, почти не правеше нищо. Войната е жестокост и никакво облагородяване не е възможно, беше казал той на хората от Атланта и намерението му беше да демонстрира безсилието на Конфедерацията да защити своите хора.

Фермата им беше в средата на щата, точно по пътя на похода, въпреки че те разбраха това, когато беше станало късно. Една сутрин в хамбара се появиха плячкаджии. Баща му се опита да ги спре и те го застреляха. Майка му изтича към него и те застреляха и нея. Изнасилиха сестра му, застреляха я, изкормиха брат му със сабя, взеха конете и прасетата, застреляха кучето, изгориха хамбара и къщата и си заминаха с пълна каруца храна и жито.

Най-малкият, тринадесетгодишен, беше видял това, нещо от това, от горния етаж на къщата. Когато всичко беше започнало, той спял и е бил събуден. Станал и погледнал навън през прозореца на спалнята, тъкмо когато баща му е падал, а майка му се е намирала наблизо зад него.

Спускайки се надолу по стълбите, беше видял как двама войници преодоляват съпротивата на сестра му. Друг войник, който се е качвал по стълбите, го ударил с приклад. Бил се събудил посред дим и пламъци, препъвайки се надолу по стълбите, излязъл до портата и, сещайки се за сестра си, влизайки отново в къщата, я видял на дивана, роклята й била над главата, бельото й накъсано и кърваво, червено петно на гърдите й, изтърбушения си брат наблизо на пода, а пламъците вече ги обхващали. Кашляйки, движейки се към тях, той вдигнал ръце, принуден да отстъпи поради горещината. Паднала греда, после друга, пътят му бил препречен. Опитал да мине отдругаде, пламъците били даже още по-силни, бушували, падали още греди, огън обхванал дрехите му, братът и сестрата не се виждали, навсякъде пред него имало пожар, когато полетял назад и се замъчил да се освободи от дрехите си. Блъснал се във вратата и излязъл и се затъркалял по земята.

Вратът му пареше, а главата му, косата му беше в огън и той се мъчеше да го отстрани, като се удряше с ръце. После пламъците ги нямаше и той лежеше там с опърлена коса в ръцете си, вмирисан, огънят, издаваш още по-голям шум, топлинните вълни, преминаващи над него. Той пропълзя, пропълзя още малко. Горещината продължаваше да го изгаря. Хвана майка си и баща си, повлече ги, спря до вратата, водеща към двора. Там полежа известно време неподвижен.

Знаеше, че са мъртви. Нямаше спор, очите им бяха отворени, стъклени, загледани в нищото. Все пак трябваше да провери, но от това не излезе нищо добро. Лежеше там загледан в тях. После стана и видя, че хамбарът се е срутил. От къщата бяха останали кажи-речи само стените. Гледаше как таванът пада, а след това и една от стените и цялата гледка пред него потъна в мъгла, когато разбра, че нещо топло и влажно се стича по лицето му, че плаче. Огледа се, търсейки някой, когото би могъл да удари. Нямаше никой. Затътри се към хамбара и видя, че всичко е празно, че каруцата я няма, и, залитайки към главната порта, той се спъна и тогава разбра, че е бос, гол.

Хвърли поглед назад към майка си и баща си до оградата, до която ги беше дотътрил, и тръгна към тях, докато оставащите стени падаха. Погреба ги. Огледа се в търсене на нещо, което би могло да му свърши работа, грабна дрехите, които беше взел от баща си, облече ги, нави крачолите на панталоните, стегна колана, нави ръкавите и с чорапи, твърде големи за краката му, с ботуши, натъпкани с листа, загледан към гробовете, димящите развалини на хамбара и къщата, тръгна.