Дейвид Морел
Последно разкритие (14)

13.

Прентис сграбчи ботушите около глезените. Този, който беше в наряд с него, сграбчи китките. Вдигнаха, тътрейки с приведени гърбове и мъкнейки към огъня. Даже с кърпата около носа и устата, вързана зад врата му, му беше трудно да не се задуши. Той кимна на този до него и те вдигнаха по-нависоко, залюлявайки тялото напред и назад, докато на три го засилиха нагоре и го пуснаха. То описа дъга във въздуха, потъна сред пламъците и падна върху най-горното тяло в купчината. Пламъците се понесоха през косата на трупа, оранжеви и бели, понесе се нагоре черен пушек. Прентис трябваше да се обърне, шум от месо, което се пече, клокочеща мазнина, капеща зад него. Той се върна към редицата от тела, подредени като дърва, и погледна насекомите върху тях, малки животинки в твърди обвивки навсякъде, влизащи и излизащи от дрехите, раните и отворените усти.

И мухите. Прентис беше чувал, че в пустинята няма мухи, но явно беше, че е разбрал погрешно, защото мухите също се бяха заловили на работа, а в обедната горещина труповете вече бяха започнали да се подуват и даже с ръкавици, даже само докосвайки ботушите, опипвайки плътта под тях, на Прентис му се гадеше.

Той погледна вдясно, към града. Сградите бяха ниски и квадратни, на двеста ярда. Беше минал повече от час, откакто беше дошла последната каруца, пълна с трупове, и всички бяха събрани близо до покрайнините и той реши, че ще има още малко. Но при всички случаи имаше достатъчно. Дотук изгоряха четиридесет тела, още петдесет в купчината и по всичко личеше, че ще трябва да се запали нов огън. Нещо се плисна шумно зад него и той не се обърна. Там, в града, предстоеше разчистване, най-малко няколко дни работа, един цял блок изгорял, друг наполовина, овъглено дърво, разкривен метал, счупени стъкла и съдове и бог знае какво още, изнасяне на всичко това с каруци от града, подмяна на дъски и прозорци, поправяне на огради. Имаше изненади и неприятности. Дежурните по кухня, вече станали и заети с подготовката на закуската, се бяха случили в кухнята при началото на атаката и нападнати се защитаваха с всичко, което им беше подръка, хвърляйки срещу тях вряща вода, удряйки един от тях с брадва, друг с бухалка за бейзбол, като накрая се бяха добрали до пистолетите, които използваха за лов на дивеч, и прогониха нападателите. В контраст тези от санитарната група — друго име за медиците, се бяха заключили в болницата, като отказаха да излязат или да допуснат някого вътре. Сградата, където се държаха мунициите, беше заключена и картечарите се бяха видели принудени да строшат вратата. Даже тогава от картечниците нямаше особена полза. Произведени във Франция от Benet-Mercie, те почти никога не работеха. В тях непрекъснато влизаше пясък и тъй като подвижните части бяха малко, се налагаше често почистване. И нещо още по-важно, зареждането им ставаше много трудно. Пълнителят, съдържащ тридесет патрона, трябваше да се поднесе отстрани с широката страна отгоре, а след това да се вкара в един тесен процеп от дясната страна на картечницата. Това, което беше отчайваща работа денем, при нощни условия беше истински непоносимо. Първата картечница беше направила засечка в самото начало. Другите три от дълго време се привеждаха в готовност. Въпреки това Прентис беше чул един войник картечар да казва, че са изстреляли двадесет хиляди куршума.

И повярва. Сега магазините в града представляваха натрошени развалини, също както бараките и конюшните. Както говореха всички, в града нямаше постройка, която да не е пострадала. Ако един разчет на картечница беше стрелял толкова много, колко ли бяха изстрелите от двете страни? Сто хиляди? Може би толкова, а и още половината на това отгоре? Не можеше да знае. В града имаше един разчет, чиято единствена задача беше да събира празни гилзи.

Той погледна назад към горящите трупове, светлооранжеви пламъци сред носещия се към небето черен пушек, грабна нов чифт ботуши, партньорът му китки и вдигнаха, тътрейки. В града се говореше за събличане на труповете, за вземане на ботушите, но в крайна сметка на никого не му трябваха дрехите, така или иначе, и всичко, което беше взето, бяха оръжия, пари и пълнители. Всичко това беше направено в града и Прентис беше признателен. От време на време му се случваше да види нож или пистолет в кобур, не толкова често някаква кесия, която изхвърляше край пътя. Това, което главно правеше, беше просто да вдига трупове, да ги тътри и да ги хвърля, полагайки големи усилия да не мисли. Нещо попадна в погледа му и като погледна на юг покрай огъня, той видя една двойна колона ездачи, които се движеха от пустинята към пътя. Войниците, които бяха преследвали нападателите. Вероятно са използвали дима от горящите трупове като ориентир.

Сега по-наблизо, след като бяха изминали повече от седем часа и това им личеше, прах от глава до пети, лица обгорели, коне, побелели от пот, и те долавяха вече миризмата от труповете, вадеха носни кърпи, покриваха носовете и устите си. Някои започнаха да кашлят. Стигнаха пътя и завиха покрай огъня и към града, заглеждайки се втренчено в него и партньора му, докато преминаваха. Някои псуваха.

Имаше един офицер, майор, който яздеше начело, и сержантът, с когото Прентис беше разговарял на гарата. Но този, когото забеляза по-добре от другите, беше цивилният. Не просто защото той беше единственият цивилен във войсковата част, но защото, въпреки че той самият го беше виждал само няколко секунди, не можеше да се сгреши огромният гръден кош и раменете, и широкото лице. Това беше мъжът, който го беше съборил през нощта, мъжът, чиято пушка беше използвал. Сега този човек изглеждаше даже още по-стар, лицето му набраздено от пот и прах, бръчките по-видими и подобни на пукнатини в разсъхнато от слънце дърво. Той беше най-големият, най-властният човек, когото Прентис беше виждал някога, и докато цивилният преминаваше в колоната, го погледна не продължително, не твърдо, това приличаше повече на небрежно отправен поглед и все пак нещо повече от това, след това погледна към купчината горящи тела, после напред.

Прентис не можеше да каже дали онзи е разбрал кой е.

Другите войници продължаваха да прииждат, хвърляйки поглед към огъня и телата, с ръце върху лицата, спиращи дишането си, отвръщайки поглед.

— Кой е този? — Прентис попита мъжа, дежурещ с него.

— Майор Томпкинс.

— Не. Питам за цивилния със сержанта.

— Цивилният? Какъв цивилен? — Погледна за момент към колоната, намръщи се и поклати глава. — Не зная.